— Казваш, че искаш да разбереш живота на тази земя — каза Руби.
— Да.
Руби стана, коленичи до Ейда и закри очите й с длани.
— Чуй. — Ръцете й бяха топли и груби върху лицето на Ейда. Миришеха на сено, тютюневи листа, брашно и нещо по-дълбоко, чист животински мирис. Ейда почувства тънките им кости върху трепкащите си клепачи. — Какво чуваш?
Ейда чу вятъра в клоните на дърветата, сухото трополене на късните им листа и точно това описа.
— Дървета! — процеди Руби презрително, сякаш точно такъв глупав отговор бе очаквала. — Просто дървета?! Явно имаш още много да учиш.
Свали ръце от лицето й, върна се на мястото си и повече не спомена за това. Ейда заключи, че е имала предвид, че това е отделен свят и докато Ейда не се научи да различава тополата от дъба по това време на годината, когато е най-лесно, няма дори да е започнала да опознава това място.
По-късно следобеда, независимо от топлината, светлината беше така крехка и синкава, че показваше ясно — годината вече приближава края си. Без съмнение това беше един от последните топли сухи дни и в негова чест Ейда и Руби решиха да вечерят навън, на масата под крушата. Опекоха телешко филе, което Еско беше донесъл. Опържиха картофи и лук и поляха няколко късни марули с мас, за да омекнат. Бяха очистили нападалите листа от масата и тъкмо приготвяха местата си, когато Стоброд се появи от гората. Носеше конопен чувал, приближи се и седна на масата, сякаш в джоба си имаше официална покана.
— Само кажи и ще го прогоня отново — каза Руби на Ейда, но тя отвърна:
— Има достатъчно за всички.
По време на храненето Руби не говореше, а Стоброд заговори с Ейда за войната. Искаше му се скоро да свърши, за да може да слезе от планината, но се опасяваше, че тя ще продължи дълго и за всички ще настъпят трудни времена. Ейда се чу да се съгласява, но като погледна окъпаната в слаба синя светлина долина, трудните времена й се сториха много далеч.
Когато се навечеряха, Стоброд вдигна торбата си от земята, извади цигулка и я сложи на колене. Беше някакъв нов модел, защото там, където обикновено се намираше извитата част, имаше увита резбована змийска глава, издялана толкова прецизно, че се виждаха дори и люспите. Ясно беше, че Стоброд много се гордее с нея и с право, защото макар цигулката далеч да не беше идеална, той сам я бе направил през дните си на беглец. Предишната му откраднали по пътя към дома и така, поради липса на модел, той бе направил новата по памет. Приличаше на рядък артефакт от праисторическата епоха.
Обърна я от всички страни, за да се наслади на вида й и им разказа как е била създадена. Прекарал три седмици сред скалите в търсене на смърч, клен и чемшир и когато изсъхнали, седял часове наред да дялка отделните части. Изрязал форми и скоби, които сам измислил. Сварил дървесината за страничните части, докато омекне, а после ги оформил така, че когато се охладят, да не се разглобят. Издялал струнника, магаренцето и грифа. Сварил еленски копита за лепило. Издълбал дупки за ключовете, сглобил всички части и я оставил да съхне. После завързал кутията с помощта на тел, боядисал чемширения гриф в тъмно с разни корени и часове наред дялкал змийската глава върху извитото тяло. Накрая откраднал малко лак от работилницата на някакъв човек и я завършил. Закрепил струните и я настроил. Дори една нощ излязъл и подстригал опашката на един кон, за да си направи лъка.
Огледал направеното и решил, че остава да направи само едно — да убие змия. От известно време си мислел, че ако вкара извитата част в пръстени от опашката на гърмяща змия, звукът значително ще се подобри, ще придобие звън и глас като никой друг. Колкото повече змии, толкова по-добре. Описваше го, както се описва боен поход. Щял да достигне така желаното музикално съвършенство, както от реалното присъствие на пръстените в цигулката, така и от мистичната самодисциплина при търсенето им.
За тази цел обикалял из Студената планина. Знаел, че в първите хладни есенни дни, змиите се раздвижват в очакване на зимата и си търсят дупки. Убил няколко доста големи змии, но след това установил, че малките им опашки далеч не са достатъчни. Най-накрая, след като се изкатерил нависоко, там, където растат само ели, се натъкнал на огромна стара гърмяща змия, излегнала се на слънце на един плосък камък. Не била прекалено голяма на дължина, защото те не стават много дълги, но тялото й било по-дебело от човешка ръка. Петната по гърба й вече се били слели изцяло в черно. Пръстените по опашката й били почти колкото пръста му. Докато го разказваше на Ейда, Стоброд показа пръст и посочи чак до кокалчето.