— Толкова бяха дълги — и посочи с отсечени движения отделните пръстени.
Стоброд отишъл близо до камъка и казал на змията: „Слушай, сега ще взема тези пръстени.“ Огромната змия имала глава колкото мъжки юмрук, която вдигнала от камъка и огледала Стоброд с тесните си жълти очи. Увила се почти в кръг в знак, че предпочита да се бие, отколкото да се отмести. Размърдала опашка за миг, за да загрее. После започнала да трака с толкова ужасяващ звук, че мозъкът на човек да се смрази.
Стоброд инстинктивно отстъпил една крачка. Ама пък толкова много искал пръстените. Извадил ножа си и отрязал чаталест прът, дълъг около метър и половина, и се върнал при змията, която не била помръднала и сякаш се радвала на предстоящия сблъсък. Стоброд застанал на около метър от мястото, докъдето преценил, че може да стигне змията. Змията се изправила, вдигнала глава още по-високо. Стоброд я предизвикал с вик и размахал пръта пред лицето й. „У-у-у!“ Змията продължила да трака с опашка невъзмутимо. „Уа-а-а!“ — извикал Стоброд и я побутнал с пръта. За миг силата и височината на тракането намалели, докато змията се раздвижвала. После замлъкнала, сякаш дълбоко отегчена.
Очевидно бил нужен по-голям дразнител. Стоброд се приближил и клекнал. Стиснал ножа със зъби и хванал чаталестия прът в дясната си ръка, насочен нагоре. Размахал бързо лявата си ръка в обсега на змията. Тя се хвърлила, успоредно на земята, със зинала уста и насочени надолу зъби. Розовата вътрешност на устата й изглеждала огромна като разтворена длан. Но не уцелила.
Стоброд натиснал с пръта и заклещил главата й за скалата. С бързи движения стъпил отгоре й. Сграбчил бясно размахващата се опашка. Извадил ножа от устата си. Отрязал пръстените до дъно и отскочил назад като изплашена котка. Змията се сгърчила, съвзела се и отново се изправила готова за удар. Опитала се да заграка, макар че на мястото на опашката сега имало само празно кървящо пространство. „Живей, ако искаш!“ — казал Стоброд и си тръгнал, размахвайки отрязаните пръстени. Вярвал, че от този момент нататък всяка нота, която излезе изпод лъка му, ще има нов глас. Защото някъде под него ще се намира смъртния вик на змия.
След като разказа на Руби и Ейда за създаването на цигулката, Стоброд я загледа, сякаш е чудо на чудесата. Взе цигулката и я вдигна пред тях като музеен експонат, част от демонстрация, целяща да покаже, че в някои отношения е различен от мъжа, който преди време заминал на война. Смяташе, че войната бе променила него и музиката му по някакъв начин.
— Някои казват, че сега свиря като човек, обхванат от треска — каза той в своя защита.
Обясни, че преосмислянето е било неочаквано. Случило се близо до Ричмънд, през януари 1862-ра. Неговата част изграждала зимни укрепления. Един ден някакъв мъж дошъл в лагера да пита за цигулар и го изпратили при Стоброд. Обяснил, че сутринта, докато палела огъня, петнайсетгодишната му дъщеря по навик сипала керосин върху подпалките. Този път обаче той попаднал върху горящи въглени. Избухнали в лицето й, секунди след като затворила печката. Чугуненият капак излетял и паднал върху главата, а огненият поток обгорил тялото й до кост. Не й оставало много. В това нямало никакво съмнение. Но след един-два часа дошла в съзнание и когато я попитали какво може да облекчи страданието й, тя отговорила, че би желала да чуе музика от цигулка.
Стоброд взел инструмента и последвал човека до дома му на един час път. В спалнята се било събрало цялото семейство. Обгореното момиче било подпряно на възглавници. Косата й била залепнала, а лицето приличало на одран бобър. Възглавницата до главата била влажна, където кожата й се била разтекла. Над ухото имала дълбока рана от капака. Вече не кървяла, но още не била потъмняла. Тя огледала Стоброд, бялото на очите й се откроявало страшно на фона на оголената плът. Помолила го да изсвири нещо.
Стоброд седнал на един стол до леглото и започнал да настройва цигулката. Толкова дълго се занимавал с ключовете, че момичето казало:
— По-добре започвай, ако искаш да чуя.
Стоброд започнал с „Грахови зърна“, после „Сали-Ан“ и така минал целия си репертоар от шест песни. Всичките са танцови песни и той знаел, че не са много подходящи за случая, та се опитал да ги забави, но те отказвали да се подчинят, независимо колко бавно било темпото. Когато свършил, момичето било още живо.