— Деветстотин — повтори Стоброд.
— Ами тогава изсвири една.
Стоброд поседя така замислен няколко мига, прокара палец по струните, завъртя един ключ, изпробва звука и продължи така, докато постигна екзотична настройка в „ми“ с три позиции по-надолу, така че да е в хармония с „ла“.
— На тази така и не измислих име — каза той. — Вероятно може да се нарече „Зеленоокото момиче“.
Когато докосна лъка до струните, звукът беше изненадващо чист, остър и ясен, а изобилието в резултат на настройването даваше любопитно дисониращи хармонични ефекти. Мелодията беше бавна и ладова, но с взискателен ритъм и в широк диапазон. Дори повече, мелодията непрестанно внушаваше потискащата мисъл, че е преходна, тук е и я няма, че е непостоянна. Основната тема беше копнежът.
Ейда и Руби гледаха с изумление как Стоброд отваря музиката. Очевидно, поне за това мрачно парче, се бе отказал от кратките резки движения на лъка, познати на всички цигулари и с протяжни докосвания изкарваше ноти с невероятна сладост и пронизителност. Такава музика Руби никога не бе чувала. Нито пък Ейда, ако трябва да бъдем точни. Той свиреше с лекота, сякаш си поема дъх и в същото време изцяло убеден, че тя заслужава свой собствен живот.
Когато Стоброд привърши и свали цигулката изпод наболата си сива брада, последва дълго мълчание, в което гласовете на жабите при потока звучаха особено тъжни и безнадеждни пред идващата зима. Той погледна Руби, сякаш подготвен за някоя груба забележка. Ейда също я погледна. Нейното изражение обаче говореше, че ще е нужна повече от една прекрасна мелодия, за да се смекчи сърцето й. Не го погледна, а се обърна към Ейда:
— Наистина е странно, че едва на тези години е намерил единствения инструмент, с който изобщо е способен да работи. Толкова жалък човек, че най-яркото събитие в живота му е боят, дето изял, когато го хванали да краде месо.
За Ейда обаче бе почти чудо, че точно Стоброд ще бъде доказателството, че независимо как човек е пропилял живота си, винаги може да намери пътя към спасението, макар и само отчасти.
Брачното ми ложе, плувнало в кръв
Инман обикаляше из планината дни наред, загубен и обграден от мъгла и мрачно време. Сякаш валеше от млада луна до стара, макар че кой можеше да каже с това облачно небе, освен ако не се е сетил да брои дните от падането на първата капка дъжд. Инман не беше виждал слънце, луна или звезди поне от седмица и нямаше да се изненада, ако накрая се окаже, че през цялото време се е въртял в кръг или в по-сложни геометрични фигури, но все така без посока. За да не се отклонява от пътя, той се опитваше да избира отправни точки право пред себе си, някое дърво или скала, към които да върви. Продължи да го прави, докато не го осени мисълта, че всички тези отправни точки може да са свързани в един голям кръг, а вървенето в голям кръг по нищо не се различава от вървенето в малък. Така той вървеше слепешком през мъглата, тръгваше по онази пътека, която в момента му се струваше да води на запад и се опитваше да се задоволи единствено с факта, че се движи.
Бе използвал лековете на старата жена докрай и не след дълго раните на главата му се превърнаха в малки набръчкани белези, а мястото на врата му беше само твърда сребриста линия. Болката заглъхна, усещаше я като нещо далечно, с което можеше да свикне. Мислите му обаче не се бяха излекували толкова бързо.
Във войнишката му раница вече нямаше храна. Отначало ловуваше, но дивечът сякаш бе напуснал високите елаци. После се опита да лови раци, които да си вари, но откри, че се труди в продължение на часове, за да събере достатъчно да напълни шапката си, а когато ги изяде, не се почувства особено сит. Обели кората на един малък бряст и я сдъвка, изяде гуглата на голяма колкото тиган рубиненочервена манатарка, но само след петнайсет минути отново умираше от глад. Скоро започна просто да пие шепи вода от потоците и да отскубва малко трева от брега.
Един следобед се улови, че лази по мъхнатата земя до потока и пасе трева като диво животно, с мокра до ушите глава, с остър вкус на кресон в устата и нито една мисъл в главата. Погледна в една локва и видя образа си да отвръща на погледа му — трепкащ и зловещ. Мигом бръкна във водата, за да го размъти, нямаше желание да се гледа.
Господи, само да можеха да ми пораснат крила и да полетя. Щях да се махна от това място, понесен от големите си крила нагоре и надалеч със свистящия вятър. Светът ще се разстеле под мен като ярка рисунка на свитък хартия, а хълмовете ще преодолявам просто и без усилия. Ще се издигам нагоре и нагоре, докато се превърна в малка черна точка в небето. Ще замина някъде. Ще живея сред клоните на дърветата и високите скали. Хора може да се появяват от време на време като пратеници, дошли да ме привлекат обратно към човечеството, но всеки път без успех. Ще отлетя към някой висок връх и ще кацна да наблюдавам ярката светлина на всеки един ден.