Седна и се заслуша в ромона на потока по заоблените камъни, тропота на дъждовните капки по ниските листа. Мокра врана кацна на един кестен и се опита да отърси водата от перата си, после се сви с болнав вид. Инман се изправи на два крака, каквото бе предопределението му, преди да тръгне по една рядко използвана пътека.
По някое време на следващия ден Инман започна да усеща, че го следят. Изви се и видя дребен мъж с малки свински очи, облечен в избелял комбинезон и черно сако. Вървеше безшумно зад него. Можеше почти да протегне ръка и да го хване за врата.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита Инман.
Мъжът скочи сред дърветата и се скри зад една фиданка. Инман отиде до дървото и погледна зад него.
Продължи по пътя си, като непрекъснато поглеждаше назад. Понякога се обръщаше рязко, за да изненада потайния си преследвач и понякога той наистина беше там, на известно разстояние сред дърветата. „Опитва се да установи посоката ми, а после ще се върне да каже на военната полиция“ — мислеше си Инман. Извади пищова си и го размаха.
— Ще те застрелям — извика той на дърветата. — Гледай само как ще го направя. Изобщо няма да се замисля. Ще пробия дупка като за куче в стомаха ти.
Мъжът с малките очички изостана, но продължи да го следва като притичваше от дърво на дърво.
Накрая, точно когато Инман излизаше от един завой на реката, мъжът се появи иззад една скала пред него.
— Какво искаш, за Бога? — извика Инман.
Дребният мъж допря два пръста до устни и ги задържа за момент. Инман разпозна жеста като един от знаците на „Червена лента“ или „Героите на Америка“, не си спомняше кои точно. Един доброволец в болницата беше им разказвал за такива симпатизанти на федералната кауза. По отношение на тайните знаци, можеха да се сравняват единствено с масоните. Инман отвърна с тайния сигнал — прокара пръст до дясното си око.
Мъжът се усмихна.
— Мрачни времена настанаха — Инман знаеше, че това също е код. Правилният отговор беше „Да, но очакваме по-добри.“ После мъжът щеше да каже: „Защо?“ и Инман щеше да отговори: „Защото търсим спасителното въже.“
Вместо това Инман каза:
— Може да престанеш. Не съм от „Героите на Америка“ или подобни. Не ме интересуват подобни каузи.
— Да не си дезертирал?
— Сигурно щях да съм, ако имаше къде.
— Значи всичко опира до конкретния случай, аз съм предан горе-долу, колкото тебе. Синът ми загина в Шарпсбърг и оттогава не давам пукната пара за никоя от страните.
— Аз бях в битката при Шарпсбърг — каза Инман.
Мъжът протегна ръка:
— Потс.
Инман стисна ръката му и се представи.
— Как беше при Шарпсбърг? — попита го Потс.
— Горе-долу като всички останали, само че доста по-голяма от обичайното. Първо те хвърляха бомби срещу нас и ние срещу тях. Последва атаката, стрелбата, оръдията и куршумите от мускети. Много момчета загинаха.
Постояха малко да огледат гората наоколо, после Потс каза:
— Изглеждаш изпосталял като скелет.
— Не съм ял много, а и бързах с всички сили, ама и така не съм напреднал много.
— Бих ти дал нещо да хапнеш, ако имах, но нямам. Три-четири мили надолу по пътя има едно добро момиче, ще те нахрани, без да задава излишни въпроси.
Вятърът брулеше дъждовните капки косо и парещо. Инман се уви в одеялото си и продължи да върви, без да забавя крачка. Приличаше на отшелник с качулка и наметало, завърнал се от миналото, мрачен монах, бродещ в търсенето на доброто в душата си, в непрестанен ход, за да избегне омърсяването от допира със света. От носа и брадата му се стичаше вода.
След час стигна до къщата, за която Потс му беше говорил — самотна тясна колиба от дялани трупи, сковани над пътя, на входа на тъмна долина. Прозорците бяха обковани с хартия. Тънка ивица кафяв дим от пръстения комин се носеше на вятъра. В малка кошара на хълма се размърда прасе. Между къщата и комина имаше курник. Инман мина през портата в оградата и извика, за да обяви присъствието си.
Дъждът вече беше примесен с остри парченца сняг, които шибаха лицето му толкова силно, че за момент си помисли, че ще си глътне бузите. Докато чакаше, се загледа в един храст отсреща на оградата, по чиито червени плодове ледените късчета вече започнаха да се задържат. Извика отново и млада жена, почти момиче, отвори вратата със скърцане, показа глава, после отново се скри. Чу изскърцването на резето. „Има основание да се страхува“ помисли си Инман.