Инман я погледна внимателно за пръв път. Наистина беше просто едно бледо слабо момиче, самичко в тази тъмна дупка, където слънцето никога не грееше дълго. Животът й беше низ от лишения, дори копчета нямаше — забеляза, че горната част на роклята й бе завързана с жилава клонка бръшлян.
— На колко години сте?
— Осемнайсет.
— Аз съм Инман. Вие?
— Сара.
— Как така живееш тук сама, Сара?
— Съпругът ми, Джон, замина да се бие. Загина неотдавна. Убили го във Вирджиния. Така и не видя детето си и сега сме само двете с малката.
Инман замълча и се замисли, че всеки мъж, загинал в онази война и от двете страни на барикадата е можел спокойно да опре пистолет до слепоочието си и да отнесе главата си с все същия резултат.
— Има ли кой да ти помага?
— Не.
— Как успяваш да се справиш?
— Ора колкото мога, сея малко жито, гледам и градината от другата страна на хълма, макар че тази година и двете реколти са слаби. Имам си каче с чукало и си меля брашно. И няколко кокошки за яйца. Имахме си и крава, но разбойниците от планините я взеха още през лятото, изгориха малката плевня, разбиха кошарата, взеха брадва и насякоха кучето ми на верандата, за да ме изплашат. Голямата свиня в кошарата е почти единствената ни храна за зимата. Скоро ще трябва да я заколя и умирам от ужас, защото все още не съм го правила сама.
— Ще ти трябва помощ — каза Инман. Изглеждаше прекалено крехка, че да коли и прасета.
— Да се нуждаеш от нещо и да го получаваш са неща, които в скоро време няма да станат едно и също. Вече всичките ми близки са мъртви, а и наоколо няма съседи, които да ми помогнат, освен Потс. А той не е много от полза, когато става дума за работа. Сама върша всичко.
След пет години вече щеше да се е състарила от този товар и в момента, в който го осъзна, Инман пожела да не бе стъпвал в тази къща, да беше продължил нататък, дори това да означаваше да падне покрай пътя и никога да не стане. С прискърбие си призна, че той самият лесно може да попадне във водовъртежа на нейния живот и да продължи да работи от тази вечер до смъртта си. Ако си позволеше да се замисли, щеше да види целия свят, надвиснал над това момиче като неизбежен смъртоносен капан, готов да се спусне и щракне.
Навън почти се беше стъмнило и стаята беше мрачна като меча дупка, осветявана единствено от слабата светлина на огъня. Момичето бе протегнало крака, за да се стопли. Обута беше с дебели мъжки чорапи, навити на глезените, а роклята й се бе повдигнала така, че той виждаше отблясъците на фините златисти косъмчета по гладката кожа на слабите й прасци. Умът му беше толкова размътен от глада през изминалите дни, че му се прииска да ги погали подобно врата на нервен кон, който човек се опитва да успокои, защото във всяка частица от тялото й прозираха знаците на отчаянието.
— Мога да ти помогна — чу се да казва Инман. — Малко е рано, но това време може да се приеме за подходящо за колене на прасе.
— Не бих могла да те моля за такова нещо.
— Не си ме молила. Аз предлагам.
— Ще трябва да ти предложа нещо в замяна. Мога да изчистя и зашия дрехите ти. Няма да им навреди. Онази голяма дупка на палтото ти има нужда от кръпка. Междувременно можеш да облечеш някои от дрехите на мъжа ми. На височина сте почти еднакви.
Инман се наведе и хапна още малко от чинията в скута си и скоро вече я обираше с коричка хляб. Без да го пита, Сара сипа още боб и му подаде парче хляб с вилицата. Бебето заплака. Докато той се трудеше над втората порция, тя отиде в тъмния ъгъл на стаята, разкопча роклята си почти до кръста и започна да кърми бебето, седнала с профил към Инман.
Той искаше да не гледа, но въпреки това видя закръглената й гръд, пълна и искрящо бяла на слабата светлина. След малко тя отдели бебето от себе си и един лъч светлина попадна върху зърното й.
Когато се върна при огнището, носеше сгънати дрехи и чифт чисти и здрави ботуши. Той й подаде празната чиния, а тя остави дрехите и ботушите в скута му.
— Можеш да излезеш на верандата и да се преоблечеш. Ето и това.
Подаде му съд с вода, направен от дъното на кратуна, парче сив сапун и суха кърпа.
Той излезе навън. В края на верандата имаше дъска за пране, а на дървения кол над нея висеше малко кръгло огледало с ръждясала рамка. Мястото за бръснене на младия Джон. Малки късчета лед все още барабаняха по сухите листа, останали по черните дъбове, но откъм входа на долината се виждаха разкъсани облаци, зад които се показваше луната. Инман се сети за кучето, което нападателите бяха убили на верандата пред очите на момичето. Съблече се на студа, дрехите му бяха като одрана кожа, мокри, тежки и провиснали. Не се погледна в огледалото, а започна да се търка силно със сапуна и кърпата. Изсипа останалата вода от кратуната върху главата си и се облече. Дрехите на починалия съпруг му бяха почти по мярка, меки и изтънели от прекалено пране, а ботушите паснаха идеално на краката му, макар като цяло да имаше чувството, че е навлякъл черупката на нечий друг живот. Когато влезе отново в колибата, се почувства като призрак — приел формата на миналото, без обаче да може нищо да промени. Сара беше запалила лоена свещ и миеше съдовете в един леген върху масата. Въздухът около светлината изглеждаше сгъстен. Всички осветени предмети наоколо сякаш имаха ореол. Всичко останало, попаднало в сенките отвъд този кръг, бе сякаш напълно унищожено, завинаги. Извивката на гърба на приведеното над масата момиче бе за Инман форма, която няма да се повтори до края на живота му. Нещо, което трябва да съхрани в спомените, така че ако някога остарее, този спомен да му помогне — няма да върне времето назад, но поне ще е някаква утеха.