Седна на стола до огнището. Скоро момичето се присъедини към него и останаха така мълчаливи, загледани в червеникавите пламъци. Тя го погледна, изражението й бе празно — красиво, но неразгадаемо.
— Ако имах плевня, можеше да спиш там. Но вече нямам.
— Хамбарът е достатъчен.
Тя погледна отново в огъня, сякаш да му каже да тръгва и той излезе на верандата, събра нещата си и мокрото одеяло и заобиколи къщата, за да отиде към хамбара. Облаците вече съвсем се разкъсваха и пейзажът наоколо започваше да се оформя под светлината на появилата се луна. Въздухът бе мразовит. Инман се покатери в хамбара, уви се колкото можа с одеялото сред кочаните царевица. Някъде в долината бухал извика няколко пъти, всеки път с по-нисък глас. Прасето се размърда, изгрухтя и после се смълча.
Инман знаеше, че го очаква студена и неудобна нощ, но като цяло приятна в сравнение с лежането на голата земя. Между дъските на хамбара се процеждаха лунни лъчи и Инман виждаше достатъчно, за да вземе пищова от раницата, да провери десетте заряда, да го отърка в ръкава на ризата на починалия съпруг и да нагласи спусъка наполовина дръпнат. Извади ножа си и го подпря на кожения ботуш, после се уви в одеялата да спи.
Не бе минало много време, когато се събуди от шум от стъпки по сухата шума. Протегна се и сложи ръка върху пистолета, като се движеше бавно, за да не изскърцат дъските. Стъпките замръзнаха на крачка от хамбара.
— Моля те, ела в къщата — каза младата жена и тръгна обратно.
Инман се дотътри навън, огледа се и пъхна пищова в колана на панталоните си, после вдигна глава към малкото късче небе над себе си. Орион се виждаше ясно и сякаш бродеше по билата на околните хълмове като някой, наумил си нещо и следващ целта си. Инман тръгна към къщата и докато приближаваше, видя, че хартията по прозорците свети като японски фенери. Вътре установи, че момичето бе добавило дърва в огъня, чиито пламъци се издигаха нагоре и стаята беше по-светла и по-топла от всякога.
Тя беше в леглото, косата й беше разплетена и се стелеше около раменете й, лъскава на светлината на огъня. Инман отиде до огнището, подпря пищова на малката лавица над камината. Люлката беше придърпана до огъня и бебето спеше по корем, така че от него се виждаше единствено бледа рошава главица, която се подаваше изпод завивките.
— С този пищов приличаш на разбойник.
— Не мисля, че точно сега съм каквото и да е от познатите ни неща.
— Ако те помоля да направиш нещо, ще се съгласиш ли?
Инман помисли малко, за да подготви уклончив отговор, някъде в рамките на вероятностите, някакво изречение, което да не е изцяло ангажиращо. Отговорът му обаче беше:
— Да.
— Ако те помоля да легнеш при мен в леглото, но да не правиш нищо, можеш ли да го направиш?
Погледна я и се запита какво ли вижда тя, като го гледа. Някаква ужасяваща фигура, облечена с дрехите на съпруга й. Явяване на дух, наполовина желан, наполовина вледеняващ? Очите му се спряха на юргана. Квадратите образуваха огромни животни, с големи очи и малки крака, тромави, но хералдически. Изглеждаха сглобени от откъслечни спомени за животни от нечии сънища. Телата им бяха съчленени от мускули, краката им бодливи, а виещите им гърла с огромни зъби — широко разтворени.
— Ще можеш ли?