— Да.
— Сигурна бях, иначе никога не бих те попитала.
Той отиде до леглото, изхлузи ботушите си, вмъкна се под завивките облечен и легна по гръб. Подложката върху нара беше напълнена с прясна слама и ухаеше на суха сладка есен, на фона на която се открояваше аромата на самото момиче, напомнящ за сухите лаврови листа по земята.
И двамата не помръдваха, сякаш между тях стоеше насочена и заредена пушка. След миг Инман я чу да се разтърсва от тихи ридания.
— Ще си тръгна, ако така ще се чувстваш по-добре.
— Тихо.
Тя продължи да плаче още известно време, после седна, избърса очите си в завивката и започна да разказва за съпруга си. От Инман искаше единствено да изслуша разказа й. Всеки път, когато той се опитваше да каже нещо, тя му нареждаше да мълчи. В историята й нямаше нищо забележително, освен че това беше нейният живот. Разказа му как с Джон са се запознали и влюбили. Как построили къщата, как тя работила рамо до рамо с него, сякла дървета, вдигала греди, ковала дъски. За щастливия живот, който планирали да имат в това забутано място, което според Инман едва ли можеше да предложи живот на когото и да било. За трудностите през последните четири години, смъртта на Джон, недостига на храна. Единственият щастлив лъч бил краткият отпуск на Джон — време на невероятно щастие, от което се родило бебето, което сега спеше до огнището. „Тя е единственото, което ме кара да продължавам да живея!“
Последните й думи бяха:
— Прасето е добро. Хранила съм го с много кестени, а преди две седмици го прибрах от гората и му давах зърно, за да може сланината да се отдели. Толкова е дебело, че очите му почти се затварят.
Когато престана да говори, тя се пресегна и докосна белега на врата на Инман, първо с върха на пръстите си, после с цяла длан. Остави ръката си така за миг, после я отдръпна. Завъртя се с гръб към него и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Той предположи, че момичето е имало нужда просто да разкаже на някого колко тънка нишка представлява животът й, където едно прасе може да действа като запушалка на цяла дамаджана мъки.
Макар да бе изтощен, Инман не можеше да се успокои. Докато Сара спеше, той лежеше буден и гледаше тавана и светлината, която постепенно заглъхваше с догарянето на дървата. Толкова отдавна не бе усещал нежния допир на женска ръка, че вече се смяташе за съвсем различен вид създание, от това, което някога беше. Осъден бе на наказанието на неопростените — никога да не познае нежност и животът му да бъде белязан от една-единствена мрачна грешка. А при тези тревожни мисли и непрестанна мъка дори и през ум не му мина да протегне ръка към Сара, да я придърпа към себе си и да я прегръща до сутринта.
Малкото сън онази нощ беше накъсан от видения, породени от бродериите на юргана. Зверовете оттам го преследваха в тъмна гора и нигде нямаше за него убежище. Всички в онова тъмно и нещастно царство се бяха събрали озлобени и настръхнали срещу него, единака, и всичко наоколо бе сиво и черно, освен бледите като месечина зъби и нокти.
Инман се събуди, Сара разтърсваше рамото му и настоятелно му повтаряше да стане и да излезе.
Зората едва просветляваше и в колибата беше много студено, а някъде по пътя към къщата се чуваше приглушен конски тропот.
— Хайде. Независимо дали са от военната полиция или просто разбойници и за двама ни ще е по-добре да не те заварят тук.
Тя изтича да отвори задната врата. Инман нахлузи ботушите, взе пищова от полицата и изскочи навън. Изтича в несвяст до началото на гората, към храстите отвъд потока. Скочи сред тях, после скрит от чужди погледи, си проправи път наоколо, докато намери гъст лавров храст, от който се виждаше входа на къщата. Пропълзя в сянката на храста и надникна иззад един чаталест клон, за да замаскира лицето си. Земята под него пращеше замръзнала.
Видя как Сара изтича боса и по нощница до кошарата на прасето. Свали коловете на оградата и се опита да го примами, но то не помръдваше. Влезе в калната кочина и изрита прасето с окаляни от локвите крака. Прасето се изправи и тръгна бавно, но беше толкова голямо и ниско, че едва успя да прекрачи гредите на земята. Едва се бе отдалечило от кошарата, когато откъм пътя се чу вик:
— Стой, не мърдай!
Полицаи. Инман видя трима, възседнали изпосталели коне. Слязоха и минаха през портата. Двамата носеха пушки „Спрингфийлд“ на лакът. Дулата бяха леко сведени, но пръстите и на двамата държаха спусъка. Третият държеше револвер, насочен нагоре, сякаш възнамеряваше да отстрелва птици, но очите му не се отделяха от Сара.