Придвижи се доста по ръба на скалата, вървеше бавно и безшумно, докато стигна до нивото на земята. Близо до края на големия скален къс откри малка пещера и промуши глава вътре: стигаше само няколко метра навътре. Преди много време тук са се подслонявали ловци на кожи и други подобни хора, защото на входа имаше стар почернял кръг за огън. Пещерата бе давала подслон и на други такива хора, много преди това. Знаците им бяха нарисувани по стените — странни ъгловати следи от отдавна изгубено писмо. Едва ли имаше жив човек, който да ги разчете. Други знаци изобразяваха животни, отдавна изчезнали от тази земя, ако изобщо са съществували, създания, изпълвали черепи и скелети, отдавна кухи като стари кратуни.
Инман излезе от пещерата и продължи да заобикаля скалата, докато вече можеше да се приближи към лагера отгоре, покрай потока, който течеше в клисурата. Малко преди да види мъжете, попадна на голяма ела с клони почти до земята, покатери се около три метра и застана изправен, притиснат до тъмния ствол, както дългоухите бухали, докато мътят през деня, искат да останат скрити. Изкряка три пъти като дива гъска и изчака.
Чуваше, че мъжете си говорят, но не различаваше думите. Показа се главатарят, насочил револвер пред себе си. Дойде точно под дървото и спря. Инман виждаше върха на шапката му. Мъжът пъхна револвера под мишница, свали шапката и прокара пръсти през косата си. На темето беше започнал да оплешивява. Там имаше бяло петно колкото жетон и Инман се прицели в него. „Хей!“
Мъжът погледна нагоре и Инман стреля. Пропусна плешивото петно. Куршумът влезе през рамото, близо до врата, и изригна от стомаха сред ярък поток, сякаш повръщаше. Мъжът падна на земята, сякаш костите в краката му внезапно се бяха втечнили. Опита се да се влачи по земята на ръце, но тя сякаш се изплъзваше от хватката му. Той се превъртя и погледна нагоре да види какъв хищник се е нахвърлил върху него с такава тежест. Когато очите им се срещнаха, Инман допря два пръста до ръба на шапката си да отдаде почест, после мъжът издъхна със силно объркано изражение.
— Удари ли? — извика единият с пушката откъм хълма.
След това беше сравнително лесно. Инман слезе от дървото и се върна по същия път, като свърна рязко зад скалата, а после я заобиколи, така че този път се приближи към лагера отдолу, срещу течението на потока.
Двамата при огъня продължиха да викат мъртвия. Инман разбра, че името му е Ибън. Най-накрая се отказаха да го викат, взеха пушките си и тръгнаха нагоре по потока да го намерят. Инман ги следваше, като се криеше сред дърветата. Откриха Ибън. Постояха малко на известно разстояние от почти разчлененото тяло и обсъдиха какво да правят. В гласовете им се долавяше искрено желание да забравят какво са видели, да се обърнат и да се втурнат към дома. В крайна сметка решиха да постъпят така, както Инман бе очаквал. Тръгнаха нагоре по течението, за да намерят убиеца, защото дори за миг не се съмняваха, че е избягал.
Инман ги следваше неотклонно по протежение на дола. Движеха се сред гъстите дървета по брега на потока от страх да не се загубят. Бяха градски чеда, предпазливи в гората и умислени заради убийството, което смятаха, че се готвят да извършат. За тях това беше безпътна пустош и навлизаха в нея боязливо, но на Инман изглеждаха като мъже, тръгнали по оживена улица. Вложиха големи усилия да търсят следи от убиеца, но можеха единствено да забележат някоя голяма дълбока стъпка. Инман се приближаваше все повече и когато ги застреля, беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да ги хване за врата. Първият отнесе изстрел близо до мястото, където гръбнакът се съединява с черепа и на излизане куршумът отнесе по-голямата част от челото му. Естествено, свлече се като чувал картофи. Уцели другия наполовина извърнат, някъде около мишницата. За голямо учудване на Инман, раната не беше смъртоносна. Той падна на колене и заопипва за пушката си.
— Ако си беше стоял у дома, това нямаше да се случи.
Мъжът се опита да залюлее дългия „Спрингфийлд“, за да го насочи към него, но Инман го простреля в гърдите от толкова малко разстояние, че проблясъкът от дулото опърли предницата на куртката му.
Убитите филаделфийци бяха съвсем близо до пещерата, така че Инман ги довлече вътре и ги подпря един на друг. После се върна, взе пушките, подпря ги на стената до тях и тръгна надолу по клисурата. Когато стигна до елата, видя, че последната кокошка се е освободила и е забола глава в разкъсания корем на Ибън от Ню Йорк. Кълвеше опръсканите му в кръв вътрешности.