На сутринта, преди да поеме на път, Инман изяде мозъка на прасето, попарен и разбит с яйце от кокошката, която бе яла от бандита от Ню Йорк.
Душевен мир
Ейда и Руби прекараха голяма част от есента в прибиране на ябълковата реколта. Родиха се много и трябваше да ги оберат, обелят, нарежат и сварят: приятна и чиста работа, навън сред самите дръвчета. През повечето време небето беше ясно, въздухът сух. Светлината, дори и на обяд, беше крехка и изтъняла и само по ъгъла на лъчите се виждаше, че годината избледнява. Сутрин тръгваха със стълби, докато утринната роса все още пъстреше тревата в градината. Катереха се сред клоните на дърветата и пълнеха чували с ябълки, а стълбите се полюшваха от движенията им по клоните. Когато напълнеха всички чували, довеждаха коня, закарваха ги, изпразваха ги и започваха отново.
Работата не беше много изморителна, за разлика от сенокоса. Извикваше в мислите на Ейда само мирни картини, докато лежеше нощем в леглото: жълто-червена ябълка на провесен клон, зад нея наситено синьо небе, дланта й, протегната към ябълката, но без да я достига.
Дълго време Ейда и Руби ядяха ябълки при всяко хранене, пържени и задушени, печени или на компот. Изсушиха на върви тънки резенчета, които след това прибраха в памучни торбички и увесиха от тавана на кухнята. Един ден запалиха огън на двора и направиха цял казан ябълков мармалад, толкова голям, че когато се навеждаха да го разбъркат, пред Ейда изникваше сцената на вещиците от „Макбет“, които приготвят отровата си. Мармаладът стана гъст, с цвят на стара кожа и кафява захар, и те запечатаха в гърнетата достатъчно, за да ядат всеки ден цяла година. Изцедиха вино от почернелите и опадалите на земята ябълки, а кюспето дадоха на прасетата, защото според Руби това щяло да направи месото им сладко.
Виното вече трябваше да се е стабилизирало достатъчно, за да струва нещо, така че един следобед Руби тръгна на търговска мисия. Беше чула, че семейство Ейдамс надолу по реката са заколили бик и отиде с две кани вино да види колко месо може да получи за тях. На тръгване заръча на Ейда две неща: да изгори храстите и клоните, които бяха събрали от разчистването на част от занемарената долна ливада и — като използва измисления от Руби метод — да нацепи шестте стари дъбови трупи, които бяха открили вече нарязани сред високата трева в края на ливадата. Добро въведение в дърварството, защото скоро щеше да се наложи да отидат в планината и отрежат една ела или дъб, да го окастрят и да го завържат на коня да го довлече до дома, където после ще го насекат и нацепят. Ейда се чудеше дали ще имат сили за такава работа, но Руби се възпротиви с аргумента, че за това не е необходима задължително физическа сила. Само добър синхрон, търпение и ритъм. Издърпваш триона, после отпускаш. Изчакваш човека на другия край на триона да го издърпа, после дърпаш отново. Гледаш да не се заклещи. Най-важното, според Руби, бе да не се бърза. Трябва да се прави в ритъм, който може да се поддържа дълго време. Работиш колкото можеш, така че на другия ден да си в състояние да станеш и пак да отидеш. Нито повече, нито по-малко.
Ейда изчака Руби да се отдалечи надолу по пътя и реши първо да нацепи трупите и да се наслади в хладния следобед и на огъня. Отиде в навеса за инструменти, извади голям чук и клин и ги занесе при долната ливада, утъпка кръг във високата до кръста трева около дъбовите трупи, за да има място за работа. Трупите лежаха в тревата, дебели повече от половин метър при отрязания край. Дървесината беше сивкава, защото явно лежаха тук забравени, откакто дървото е било отсечено преди две или три години от наемния работник. Руби я беше предупредила, че сухото дърво ще се цепи много по-трудно от суровото.
Ейда изправи големите дървени цилиндри, като внимаваше как са подпрени на земята, а под кората им видя да се движат едри черни лъскави бръмбари, големи колкото палеца й. Залови се със задачата точно както Руби й бе показала, първо оглеждаше отрязания край за някаква цепнатина, после набиваше клина. Движенията й бяха бавни, без да се напряга, просто вдигаше почти четирикилограмовия чук и го оставяше да падне, така че тежестта му, гравитацията и магията на ъгъла на удара с общи усилия разцепваха дървото. Харесваше й да набие клина до половина, а после да спре да чуе звука на съдран плат, който идваше от цепнатината, която продължаваше да се разширява няколко секунди след последния удар. Работата беше спокойна, независимо от ударите на чука. Упоритото единоборство между дървото и тежестта на чука налагаше бавен ритъм на тази задача. Само след малко повече от час Ейда беше нацепила всичко, с изключение на един труден труп, където някога е имало големи клони, объркали посоката на линиите. От всяка от трупите беше успяла да нацепи по осем дърва с нормален размер за печката и по нейна сметка сега на земята имаше купчина от около четирийсет парчета, които трябваше да се занесат до къщата. Изпита прекрасно чувство за добре свършена работа, докато не осъзна, че дървата ще стигнат за четири, най-много пет дни. Започна да пресмята приблизително колко цепеници ще им трябват за цялата зима, но скоро се отказа, защото цифрата беше прекалено голяма.