Отбеляза докъде е стигнала със стръкче равнец, затвори книгата и я остави в скута си. Чудеше се дали е възможно литературата да не е вече толкова интересна, когато човек достигне възраст или състояние на духа, в които животът му е начертан толкова сигурно, че нещата в книгите нямат вече силата на алтернативи на нейния собствен живот.
До нея стърчеше магарешки бодил. Спомни си как бе обикаляла със сърпа около него, без да посмее да го отреже, възхитена от огромния цикламен цвят, но сега той беше сух и сребристобял. Тя протегна ръка и започна да скубе главата. Логиката й беше, че след като дори и най-малкото място на света може да бъде дом на някакво същество, на нея се пада да открие кои са обитателите на бодила. Скоро хвърчилки се разнесоха на вятъра и се закачиха по опушената й рокля и косата. В сухия цвят намери единствено самотно малко паяче, колкото карфичена глава. Държеше се за едно пухче с някои от задните си крака и размахваше миниатюрни щипки пред себе си по начин, който би трябвало да бъде застрашителен. С едно подухване тя издуха блестящите хвърчилки и безименното същество, проследи как един по-силен повей на вятъра ги улови и издигна, докато накрая се изгубиха сред небето, както се твърди, че правят душите на починалите.
Когато запали огъня и започна да чете, светлината беше ярка и силна, а цветовете в небето избледняваха в точна последователност от хоризонта към зенита, от бяло до синьо, както Ейда си представяше рисуваните пейзажи с недобро качество. Но сега вечерта бе оставила отпечатъка си по хълмовете и пасищата. Небето избухна във вълни и спирали от приглушени цветове, докато на запад всичко приличаше на прошарените последни страници на дневника й. Ято канадски патици прелетя с крякане в южна посока, в търсене на място за през нощта. Подухна вятър и дрехите на плашилото в градината изшумоляха.
Уолдо беше застанала до портата край плевнята. Чакаше и скоро щеше да измучи, за да бъде освободена от бремето си, така че Ейда стана от стола, заведе кравата в обора и я издои. Въздухът беше неподвижен и влажен, захлаждаше се с идването на вечерта, а когато кравата обърна глава, за да наблюдава доенето, от носа й излизаше пара с дъх на мокра трева. Ейда дърпаше цицките и гледаше как млякото излиза, заслушана за звука на пълнещата се кофа — първо като високо свистене близо до дъното, после с по-нисък тон. Кожата на пръстите й се открояваше тъмна на фона на розовата кожа на вимето.
След като сложи млякото на хладно над потока, тя се върна на ливадата, където огънят бавно догаряше и се превръщаше в пепел. Вече беше безопасно да го остави за през нощта, но не искаше. Искаше Руби да се появи иззад завоя и да я види изцапана със сажди, застанала като страж над свършената работа.
Във въздуха вече се усещаше истински студ и Ейда придърпа шала си. Скоро вечерите вече щяха да са прекалено студени, за да гледа залеза, дори и увита в одеяло. По тревата имаше роса, тя се наведе, взе „Адам Бийд“ от земята и избърса корицата в полите си. Разрови огъня с вилата и към небето изскочиха искри. В края на ливадата се спря, събра малко елови съчки и сухи шишарки и ги хвърли в огъня, който скоро се разгоря и затопли близкия въздух. Ейда придърпа стола си и протегна ръце да се стопли. Загледа се в редиците планински върхове и различните им тъмни нюанси в зависимост от разстоянието. Гледаше небето, за да види кога ще притъмнее достатъчно, че лъчите на две планети — Венера и друга, която вероятно беше Сатурн или Юпитер — ще проблеснат ниско на запад, готови за зашеметяващото въртене по нощното небе.
Тази вечер отбеляза къде слънцето потъна на хоризонта, вече цяла седмица си налагаше да отбелязва върху билото на планината мястото на залеза. Бе следила постепенното му приближаване на юг със скъсяването на деня. Ако някога решеше да остане в Блек Коув до смъртта си, вероятно би издигнала кули на върха на планината, за да отбелязват южната и северната точка на годишното придвижване на слънцето. Тя притежаваше онази част от билото, която обхващаше всички точки, в които слънцето залязваше през годината и това бе нещо, на което си струваше да се наслади. Нужно бе само да се отбележат точките през юни и декември, когато слънцето се отклоняваше от курса си и се връщаше по пътя и за още два сезона. След като помисли обаче реши, че не е необходима кула. Може само да разчисти няколко дървета, за да оголи хълма в точката на връщане. Невероятно би било удоволствието година след година да следи с нетърпение как слънцето приближава процепа между дърветата и после в даден ден застава точно в него, на следващия ден се издига пак от него и тръгва по обратния път. С времето, с неизменното повтаряне на този процес, годините може би вече няма да са такава ужасяваща еднопосочна права, а по-скоро завършването на един кръг и завръщане. Следенето на такова явление ще даде на човек усещане за мястото му, ще му каже: „Ти си тук, на това място, сега.“ Това ще отговори на въпроса „Къде съм?“