Ейда седя пред огъня доста след залез-слънце, чакаше Руби. Венера и Сатурн заблестяха ярко на запад, после залязоха зад хоризонта, пълната луна се появи. Ейда чу шум в гората. Стъпки по сухите листа. Ниски гласове. Ейда инстинктивно грабна вилата от земята, отдалечи се от огъня и загледа напрегнато. В края на ливадата се движеха някакви фигури. Ейда отстъпи още по-назад в тъмнината и вдигна вилата пред себе си, с петте остри зъба насочени към мястото, откъдето се чуваше движението. После чу името си.
— Хей, госпожице Ейда Монро — чу се тих глас.
И двете имена бяха произнесени по начина, който баща й мразеше. До последно не се отказа да поправя хората по този въпрос: „Първо — широк звук в «Ейда»; ударена втора сричка в «Монро»“. Но през изминалото лято Ейда беше се отказала да се бори срещу инстинктите на хората и се учеше да бъде Ейда Монро, която гласът викаше.
— Кой е там?
— Ние.
Стоброд и негов другар се приближиха на светлината на огъня. Стоброд носеше цигулката си под лакът. Другият мъж държеше закачено на врата си, грубо изработено банджо, което побутваше пред себе си, както би показвал документи за самоличност на границата. И двамата присвиха очи на силната светлина на огъня.
— Госпожице Монро — извика Стоброд отново. — Ние сме.
Ейда се приближи до тях, като си засенчваше очите с ръка.
— Руби не е тук — каза тя.
— Ние просто минаваме. Ако нямате нищо против компанията ни, разбира се.
Двамата свалиха инструментите си, а Стоброд седна на земята точно до столчето. Ейда го отдалечи малко от него и също седна.
— Донеси още малко дърва, за да съживим огъня — каза Стоброд на мъжа с банджото.
Без да каже дума, мъжът навлезе в гората и Ейда го чу да чупи клони за огъня. Стоброд порови под палтото си и извади плоска бутилка с кафява течност. Стъклото беше зацапано и почти мътно от множество драскотини и отпечатъци от пръсти. Отвори го и го приближи към носа си. Задържа бутилката на светлината на огъня и погледна през уискито, после отпи малко. Подсвирна едва чуто.
— Прекалено е хубаво за мен, но все едно ще го изпия.
Отпи голяма глътка, после натисна запушалката с палец и прибра бутилката.
— Не сме Ви виждали от известно време — обади се Ейда. — Надявам се, че сте добре.
— Доста добре. Животът в планината като престъпник не е най-приятното нещо на света.
Ейда си припомни историята, която бе чула от пленника зад решетките. Започна да я разказва на Стоброд като предупреждение какво очаква дезертьорите, но той вече я знаеше. Беше обиколила страната няколко пъти, първо като новина, после като дрънканици и накрая като легенда.
— Хората на Тийг са убийци — каза Стоброд. — Особено когато имат числено превъзходство.
Другият мъж се появи при светлината и хвърли наръч начупени клони в огъня, после се върна няколко пъти до гората за още, които натрупа за по-късно. Когато привърши, седна на земята до Стоброд. Не каза нито дума, нито пък погледна Ейда, но се извърна от огъня, така че да може да вижда Стоброд.
— Кой е другарят ти?
— Той е от Суонгълови, или Пенгълови. Един път казва едно, друг път друго. И едните, и другите не го искат, защото е глупав, но на мен ми прилича, като да е от Пенгълови.
Мъжът имаше голяма кръгла глава, която изглеждаше несъразмерна и сякаш Господ се бе пошегувал да направи съдържанието й прекалено малко. Макар, според Стоброд, да беше почти на трийсет, хората все още му казваха момче, защото мислите му не можеха да смелят дори и най-простия въпрос. За него в света нямаше последователност, нямаше причини, а следователно и следствие. Всичко, което виждаше беше току-що сътворено, а почти всеки ден бе за него панаир на чудесата.
Беше дебел и разплут, с голям задник, сякаш бе отгледан само със сланина. Имаше цици като на свиня-майка, които се очертаваха под ризата и подскачаха, когато се движи. Панталоните му бяха набутани в ботушите и леко бухнали над ръба им, а стъпалата му бяха прекалено малки, за да носят огромната му тежест. Косата му беше почти чисто бяла, а кожата сивкава, така че цялостното впечатление от негово беше на порцеланова чиния, пълна с бисквити. Нямаше никакъв талант, освен наскоро откритата си способност да свири на банджо. Ако не се брои фактът, че беше нежен и мил и гледаше на всичко, което се случваше пред него, с влажни опулени очи.