По някакъв начин обаче въображението на Стоброд не било изцяло ангажирано от нападението над Уокър, мислите му били насочени към банджото на Пенгъл. Взел го от един пирон в навеса за инструменти на Уокър. Било доста грозно, липсвала му симетрия в заоблените части, но главата била от котешка кожа, а струните от черва, с прекрасен мек звук. Той ударил само един шамар на Уокър, за да си отмъсти за преди много време, когато дочул Уокър да го нарича глупак, докато седял пиян на един дънер до пътя, опитвайки се напразно да изкара музика от една цигулка. „Вече съм овладял изкуството на цигулката“ — казал Стоброд, след като ударил червената буза на Уокър. После като се замислил, стигнал до извода, че нападението над Уокър го тревожи. За пръв път в живота му минало през ума, че може да се наложи да отговаря за действията си.
Когато се върнали в пещерата, Стоброд дал банджото на Пенгъл и му показал малкото, което знаел за него: как да върти ключовете, за да го настрои, как да свири по струните с нокът и показалец, понякога дрънчейки, понякога просто с дърпане на струните като заловен бухал, вкопчил нокти в заек. Момчето, очевидно благодарение на изумителен природен талант и дълбоко желание да прави подходящ акомпанимент на цигулката на Стоброд, не срещнало големи трудности в откриването на начина на свирене, така както някои се учат да бият тъпан.
След нападението двамата с Пенгъл не правели нищо, освен да свирят. За пиене имали хубавото уиски на Уокър, хранели се единствено с крадени желета. Спели само когато са прекалено пияни, за да свирят и почти не излизали от пещерата, дори да разберат ден ли е или нощ. В резултат на това сега Пенгъл знаеше целия репертоар на Стоброд и вече бяха дует.
Когато Руби най-накрая се върна, носеше само малко кърваво парче гърди, завито в хартия и една кана вино, тъй като се оказало, че Ейдам е готов да се раздели с доста по-малко от месото, отколкото се беше надявала. Руби се приближи, погледна баща си и момчето, но не каза нищо. Очите й бяха много черни, а докато вървеше, косата й се разхлаби от плитката и се разпиля по раменете й. Носеше тъмнозелена пола с кремаво-сивия си пуловер и сива мъжка филцова шапка с малко перо в сатенената лента. Държеше увития в хартия пакет на длан, а се поклащаше леко нагоре-надолу.
— Няма и кило и половина — каза. Остави пакета и каната на земята и отиде до къщата. Върна се с четири малки чаши и паничка със смес от сол, захар, черен и червен пипер. Разви хартията и втри подправките в местото, после го зари в жарта и седна на земята до Ейда. Полата отдавна вече беше се омърляла, така че нищо нямаше да й стане, ако седне на земята.
Докато месото се печеше, четиримата отпиваха от виното, после Стоброд извади цигулката си, разтърси я да чуе пръстените вътре, подпря я на брадичка и завъртя един ключ. В този момент момчето се изправи, грабна своя инструмент и прокара няколко звънливи откъса. Стоброд започна лека бавна мелодия, която бе доста весела.
Когато свърши, Ейда каза:
— Жалната цигулка.
Руби я погледна с насмешка.
— Баща ми я наричаше така, винаги с насмешка — обясни Ейда. После разказа, че за разлика от обикновените проповедници — които са против музиката от цигулка като грях и гледат на самия инструмент като дяволска кутия — Монро я ненавиждал по естетически причини. Критиката му била насочена към това, че всички мелодии на цигулка звучали еднакво и всички имали странни имена.
— Точно това им харесвам — каза Стоброд. Посвири още малко и каза: — Това е една от моите. Наричам я „Пияният негър“. — Мелодията беше бавна, с извивки и накъсана, с малко работа за лявата ръка, но лъкът и предмишницата работеха трескаво, като мъж, който гони конска муха около главата си.
Стоброд изсвири още няколко от своите композиции. Като цяло всички бяха стара музика. Грубо ритмични, но много от тях неподходящи за танци — единствената цел, за която Руби някога бе чувала цигулка да свири. Ейда и Руби седяха една до друга и слушаха, по някое време Руби хвана ръката на Ейда, премести разсеяно гривната й на своята ръка, а после я върна на мястото й.