— За тази храна й трябва молитва — каза Инман.
— Тогава кажи една.
Инман помисли минута, после си призна:
— Нищо не мога да измисля.
— Благодаря Ти за онова, което си сложил на трапезата ми. Ето така — каза жената.
Инман повтори думите й, бавно, сякаш ги изпробваше една по една.
— Беше толкова отдавна…
Докато той се хранеше, жената взе една снимка от лавицата и я заразглежда.
— Преди много време си направихме снимка. Някакъв мъж, който пътуваше с фургон, пълен с всичките там такъми за снимане. Останах единствено аз.
Изтри праха с ръкав, после подаде обрамчения портрет на Инман да го разгледа.
Той го взе и го обърна към светлината. Дагеротип. Имаше баща, няколко години по-млада жена, стара баба, шест деца — от момчета, достатъчно големи да носят шапки с периферии, до такива с бебешки бонета. Всички бяха облечени в черно, седнали с прегърбени рамене, всички гледаха подозрително, някак изненадани, сякаш току-що бяха получили вест за собствената си смърт.
— Съжалявам — прошепна Инман.
Когато се нахрани, жената го изпрати да си ходи. Вървя в тъмното, докато се появиха нови звезди, после си направи бивак край едно поточе, без да пали огън. Утъпка си място за спане сред високата суха трева, уви се в одеялото си и заспа дълбоко.
В следващите няколко дъждовни дни вървеше, колкото можеше и спеше в гнездата на птиците. Една нощ се подслони в един дънер с гълъби, птиците не му обръщаха внимание, освен когато се въртеше и тогава всички се размърдваха и издаваха гъргорещи звуци, после отново се успокояваха. Следващата нощ спа на един сух квадрат земя под острата стряха на един гълъбарник, който приличаше на храм в чест на някой малък неизвестен горски бог. Наложи се да спи на кълбо, защото ако се протегнеше или краката, или главата му щяха да са подложени на изпражненията от гълъбарника отгоре. Друга нощ прекара в изоставен кокошарник — разстла одеялото на покрития с дебел слой бели изпражнения под, който скърцаше от тежестта му и миришеше като праха на отдавна умрели хора. Събуди се малко след полунощ и не можа да заспи отново, бръкна в раницата си, извади парче свещ и го запали. Извади Бартрам и запрелиства страниците, докато попадна на откъс, който привлече вниманието му:
Планинската пустош, която неотдавна прекосих, е прилична на големия неспокоен океан след буря; издатините постепенно преминават в падини, но винаги симетрично, като люспите на риба, или като керемидите на покривите ни: точно пред мен зелена тучна земя, следващата по-синкава; и накрая почти наситено синя, като етера, с който сякаш онези части под хоризонта са обгърнати. Вниманието ми бе така погълнато от съзерцанието на този величествен пейзаж, толкова разнообразен, безграничен, че почти не забелязвах и не съзнавах прекрасните неща, които ме заобикаляха непосредствено.
В съзнанието на Инман изникна реалната картина на онова, което Бартрам описваше толкова прилежно. Планини и долини, докъдето погледът стига. Назъбен и деформиран, неравен пейзаж, към който човекът е просто един ненужен придатък. Инман неведнъж бе виждал гледката, която Бартрам описва. Това бе граничният район, който се простираше безкрай на север и запад от склона на Студената планина. Инман го познаваше много добре. Бе обходил краищата му навред, чувствал бе всичките му сезони, виждал бе цветовете му, усещаше миризмата му. Бартрам само е минавал; познал е само един сезон и време, което се е случило в онези няколко дни. В мислите на Инман земята бе каквато Бартрам я описваше, а не каквато я познаваше, откакто се помни. Виждаше върховете по-високи, долините — по-дълбоки. Инман си представи безкрайните редици от върхове, застанали бледи и високи като облаци, видя първо контурите, после ги оцвети — всеки нюанс по-блед и по-син и когато стигна до въображаемия край, където планината се слива с небето, вече бе заспал.
На другия ден Инман бъхтеше по стар коларски път през планината в посока северозапад. Бе студен ден и вече всички листа бяха опадали мъртви по земята. Нямаше никаква представа в кой окръг се намира. Може би Медисън. Стигна до някакъв знак с надпис „TOBO55M“ от едната страна и „TOAV65M“ от другата. Разбра единствено, че има още много път до тези градове, независимо кои са.