След един завой попадна на малко езерце, нещо като извор сред покрити със зелен мъх камъни. Дъното бе покрито с гниещи дъбови и върбови листа, а водата бе жълтеникава като чай. Инман се наведе да натопи манерката си. Подухна вятър и той чу странно скърцане и подрънкване, сякаш някой се опитва да прави музика само с помощта на сухи клонки. Погледна по посока на звука към гората от другата страна на извора и пред очите му се разкри странна гледка. Пред него стояха три увесени скелета, които се удряха един в друг на вятъра. Манерката избълбука и се напълни. Инман се изправи, запуши я и се приближи към скелетите. Висяха в редица на един нисък елов клон. Дори не бяха вързани с въже, просто плетени ивици върбова кора. Тазът и бедрените кости на единия бяха паднали на земята, образувайки малка купчина, от която стърчаха пръстите на единия крак. Плетените връзки на единия от целите бяха се разтеглили дотолкова, че пръстите на краката почти стигаха до земята. Инман отмете с крак листата в очакване да намери утъпкано място в земята, където мъжът се е въртял и е изровил в предсмъртни мъки. Косата бе опадала от черепа и лежеше пръсната при краката му. Руса. Всички кости бяха толкова бели, а зъбите в зейналите челюсти — жълти. Инман прокара ръка по ръката на скелета, който се бе разпаднал. Костите на краката му лежаха в купчина като подпалки за огън. Не е могъл да отреже въжетата сам, но ако е достатъчно търпелив и това ще стане.
Няколко дни по-късно Инман се катери цяла сутрин, без ни най-малка представа къде се намира. Пред него мъглите се движеха като елени сред дърветата. После цял следобед следва една пътека по билото, която се виеше сред високопланински храсти и малки открити полянки с букови гори и последните вечнозелени дървета, стигнали до максималната си височина на виреене. Докато вървеше, започна да добива бегла представа за местонахождението си. Намираше се на стар път, това бе ясно. Мина покрай купчина камъни, които индианците чероки много отдавна имали навика да струпват по пътя като обозначения, но дали за ориентиране, като паметник или свято място, не бе ясно. Инман взе един камък от пътя и го сложи върху купчината в знак на почит към някакъв стар стремеж към боговете.
По-късно се озова на каменист сипей, около който имаше гола земя, а скалите бяха обрасли с гъста плетеница от азалия, лавър и мирта. Пътеката свършваше тук, сякаш някакъв обичай повелявал пътниците да спират тук да се насладят на гледката. Пътят стигаше гората през тесен проход сред азалиите на около десетина метра от мястото, откъдето бе излязъл на открито.
Слънцето вече залязваше и Инман реши отново да се задоволи да прави бивак без огън или вода. Близо до края на сипея събра малкото останали сухи листа и си постла. Яде малко хлебна царевица от шепа и легна да спи върху своеобразното легло; щеше му се луната да е по-голяма, за да освети гледката пред него.
С първия светлик бе събуден от звука на стъпки. Седна, освободи предпазителя на пищова и го насочи по посока на звука. След около минута черна мечка показа глава сред листата на около пет метра от него. Спря се с вдигната муцуна и протегнат врат, задуши из въздуха с премигващи малки очички.
Онова, което надуши, не й хареса. Протегна глава напред и изръмжа. Едно-единствено малко мече, колкото човешка глава, се покатери зад нея по ствола на една млада ела. Инман знаеше, че слабото й зрение не позволява да го види на тази светлина, може само да го надуши. Всъщност тя беше толкова близо, че дори и със слабото си човешко обоняние, той долавяше миризмата й. Мокро куче и нещо по-остро.
Мечката изсумтя два пъти и пристъпи напред предпазливо. Инман се размърда и се изправи, мечката наостри уши. Премигна и протегна врат отново, подуши и направи още една крачка.
Инман остави пищова на постелката си; бе дал обет никога вече да не убива мечки, макар в младостта си да бе убил и изял много и да знаеше, че дълбоко в себе си все още харесваше вкуса на меча мас. Решението му бе резултат от поредица сънища една седмица в окопите на Питърсбърг. В първия сън той бе все още човек. Бе болен и пиеше чай от листа на мечо грозде за подсилване и постепенно се превърна в черна мечка. През нощта виденията с мечката го преобразяваха и той бродеше сред зелените планини на сънищата сам, на четири крака и избягваше всички от своя род и от другите. Ровеше земята за белезникави корени, катереше се по дърветата за мед, ядеше цели туфи с боровинки, беше щастлив и силен. Смяташе, че този начин на живот е може би пример как да се въдвори мир и да се изцелят раните на войната.