Макар пейзажът да бе неприветлив, в сърцето на Инман радостта растеше. Приближаваше дома; усещаше го в допира на студения въздух по кожата си, в копнежа си да види дим от огнището на хора, които е познавал през целия си живот. Хора, към които нямаше да е длъжен да изпитва страх или омраза. Изправи се, застана разкрачен на скалата и разтри очи, за да изостри зрението си и да проникне отвъд безкрая до един далечен връх. Той се открояваше на фона на небето като едва забележима драскулка от изсъхнала писалка — тънка, бърза, изпълнена със значение линия. Но формата скоро стана ясна, непогрешима. Той гледаше към Студената планина. Бе успял да види онова, което за него значеше дом.
Постепенно, докато се взираше в нея, разпозна всеки далечен връх, всяка долина. Сякаш отдавна бяха гравирани върху роговицата на очите му с остър инструмент. Гледаше тази висока земя и знаеше имената на местата и гледките. Каза ги на глас: Литъл Беъртейл Ридж, Уагън Роуд, Рипшин, Хъгър Крийк, Кохемър Ноб, Роки Фейс. Всеки връх, река или поточе си имаше име. Нито една птица или храст не беше анонимна. Неговият дом!
Поклати глава и сякаш я намести на раменете си. Имаше непогрешимото чувство, че се намира абсолютно вертикално на хоризонта. За момент изглеждаше възможно да не се чувства винаги толкова чужд. Със сигурност там, в онова сурово място, имаше място за още един човек. Можеше да върви, вятърът да разнася жълтите листа под краката му и да е скрит от кръвнишкия поглед на останалия свят.
Инман седя така и се наслаждава на дома си, докато мечото месо се свари, после оваля парчетата в брашно и ги изпържи в последната мас, която жената му бе завила в хартия преди няколко дни. Яде на ръба на скалата. Никога преди не бе ял толкова младо мечо месо и макар месото да не бе толкова тъмно и мазно като това на по-старите мечки, усещането за извършен грях бе същото. Опита се да определи кой от седемте смъртни гряха е в сила в този случай, но когато не успя с познатите, измисли осми: съжалението.
Празнота и скръб
Дори и върхът, който сега изкачваха, да си имаше име, Стоброд не го знаеше. Той и двамата му другари крачеха прегърбени, с наведени глави, стиснали зъби от студ, с шапки наведени чак до носа и прибрани в ръкавите ръце. Дългите им сенки се движеха пред тях и те всъщност стъпваха върху образите си. Гората отминаваше покрай тях незабелязана. Храстите и дърветата размахваха голи клони на студения вятър. Натрупвани с хилядолетия листа заглушаваха стъпките им.
Пенгъл ходеше по петите на Стоброд. Третата фигура ги следваше на пет-шест крачки по-назад. Стоброд носеше цигулката си в калъфа под мишница, а Пенгъл бе закачил банджото на рамо. Третият нямаше музикален инструмент, носеше малкото останали вещи на групата в една раница. Беше се увил в проядено от молци светло одеяло, което се влачеше по земята и шумеше по листата.
Стомасите им бяха доста разстроени от вечерята предишния ден, която си бяха направили от един замръзнал на пътя елен. В глада си бяха предпочели да не обръщат внимание на знаците, които показваха откога лежи там или как е умрял. Запалиха малък огън от мокри върбови клони и свариха единия бут. Ядоха лакомо и сега съжаляваха. Не разговаряха. От време на време някой се втурваше към шубрака и след известно време настигаше останалите.
Вятърът не свистеше, не се чуваха птици. Единственият звук бе от падащите тънки иглички, когато минаваха през еловите клони. Първите следи на зората разляха охра на изток, а фини прозрачни облаци преминаваха пред яркото слънце. Преплетените тъмни клони на елите стърчаха настръхнали на слабата светлина. От известно време всичко изглеждаше кафяво и синьо, изгубило яркост. Минаха покрай покрита с лед скала, върху която растеше някакъв мек жълтеникав мъх, толкова светъл, че ги заболяха очите да го гледат. Пенгъл посегна, откъсна парче и предпазливо го задъвка. Не го изплю, но и не си откъсна повече, така че трудно можеше да се определи какво смята по въпроса. След това обаче ходеше с наострени сетива, в търсене на други подобни дарове на природата.
След известно време слязоха до равно място, където се събираха три пътеки: едната, по която бяха дошли те, и други две, още по-обрасли, които водеха нагоре. По-широката се бе появила първоначално като бизонски път, после като индианска пътека, но все още оставаше прекалено тясна за каруца. Тук бяха лагерували дървари и бяха оставили обгорено огнище, нарязали бяха дърва за огрев, а гората беше доста рядка на двайсетина метра от мястото, където пътеката се разделяше на две. Огромна топола стоеше между двете по-малки пътеки. Отрязването й бе спестено не заради красотата, дебелия дънер или възрастта, просто на километри в околовръст нямаше достатъчно голям трион или бичкия. Стволът й при земята бе голям колкото колиба.