Стоброд погледна натам, но изобщо не беше сигурен къде се намират, нито пък накъде отиват. Знаеше, че трябва да е по-високо, по-отдалечено. Планината беше голяма. Обиколката на подножието й сигурно беше повече от сто и петдесет километра. Доста голяма площ покриваше, дори и да беше плоска като училищна карта, а не висока до небето и нагъната във всевъзможни пещери и кухини, и долини. Предишните срещи на Стоброд със Студената планина винаги бяха в пияно състояние. Така че в съзнанието му пътеките се пресичаха непрекъснато и можеха да водят навсякъде.
Пенгъл наблюдаваше напрегнатия оглед на пейзажа на Стоброд. И накрая, след дълго излияние от извинения и неудобство, че знае повече от учителя си, каза, че знае точно къде се намират и че лявата пътека скоро се стеснява, но продължава през цялата планина и води незнайно къде, но не си е правил труда да открие, на места, където индианците имали навик да ходят. Лявата пътека отначало е била по-широка, но само се виела наоколо и свършвала при тъмно езеро.
— В такъв случай ще сготвим храната и после ще продължим нататък — обяви Стоброд.
Събраха дърва и запалиха немного силен огън в кръга от стари почернели камъни. Сложиха царевично брашно във водата, за да направят каша с надеждата, че тя ще успокои измъчените им стомаси. Издърпаха си пънове за сядане, запалиха глинените лули, пуфтяха скупчени около слабите пламъци, като внимаваха да не запалят одеялата или подметките си. Подаваха си бутилката с уиски и гълтаха големи глътки. Студът се бе просмукал в костите им и бе втвърдил костния им мозък като замразена сланина. Седяха мълчаливи и чакаха топлината на огъня и алкохола да ги отпусне.
Стоброд съсредоточено бъркаше с ножа в гърнето с фасул пред себе си, хапваше по едно зърно от върха на ножа си, а оцета бършеше в панталона си. Пенгъл изяде малко кръгче сушена ябълка, като първо го притисна между дланите си и го допря до окото, сякаш дупката в средата е бинокъл, който дава нов поглед към света. Другото момче стоеше приведено напред с протегнати към огъня ръце. Одеялото бе наметнал върху главата си и така виждаше единствено огъня, който се отразяваше в черните му очи. Сложи ръка на стомаха си и се стегна сякаш някой бе забил остър кол през вътрешностите му.
— Ако знаех, че ще ме хване толкова лошо разстройство, нямаше да изям и хапка.
Стана и бавно, с известна деликатност се скри зад един рододендрон отвъд поляната. Стоброд го наблюдаваше.
— Жал ми е за това момче. Иска му се никога да не е напускал дома, но няма достатъчно акъл да разбере в какъв отвратителен щат се е родил. Ако имах един брат в затвора и един в Джорджия, щях да се опитам да измъкна първо онзи от Джорджия.
— Никога не съм ходил чак до Джорджия — каза в отговор Пенгъл.
— Аз само веднъж и то по принуда. Само докато видя какво представлява, после се върнах.
Огънят се разгоря от един повей на вятъра и мъжете протегнаха ръце да се стоплят. Стоброд задряма. Главата му се привеждаше едва забележимо, докато накрая брадичката му докосна гърдите. Когато отново я вдигна, видя ги да превалят билото. Жалки на вид ездачи, водени от добре облечен мъж и младо момче. Мъжете обаче имаха саби, пистолети и пушки, някои от които бяха насочени към Стоброд. Членовете на полицейската хайка яздеха увити в одеяла; от ноздрите на конете се вдигаше пара. Пътят вече беше замръзнал и когато пристъпиха напред, подковите им застъргаха по леда.
Приближиха се по пътеката, после до поляната и накрая се появиха в пълния си блясък над седналите мъже, като дори скриха слънцето от погледа им. Стоброд понечи да стане, но Тийг му каза да не мърда. Седеше отпуснато на седлото, държеше карабина „Спенсър“, подпрял приклада на бедро. Носеше вълнени ръкавици, с отрязан палец и показалец на дясната, за да вдига петлето и да натиска спусъка без проблем. С другата ръка държеше плетените юзди на коня. Известно време оглеждаше двамата мъже пред себе си. Кожата им бе сива, а подутите очи като прогорени дупки в юрган. Косата на дебелото момче бе сплъстена от едната страна на мазни кафяви кичури, а от другата бе прилепнала към черепа. Кожата по оплешивяващото теме на Стоброд беше сбръчкана и мръсна, някак отпусната, не приличаше на лъскавата кожа на повечето плешивци. Сякаш цялото му лице се бе свлякло надолу, с изключение на носа. Приличаше на фуния.
Тийг заговори:
— Дори няма да ви питам дали имате документи. Вече чух всички възможни лъжи в това отношение. Преследваме група дезертьори. Говори се, че живеели в пещера. Напоследък нападат и грабят. Ако някой знае къде се намира тази пещера, няма да е зле да каже.