Отначало просто й харесваше да чете на удобното кресло край прозореца, но с времето откри, че гледката през него предлага известно облекчение след напрежението от тези безрадостни истории, защото като вдигнеше очи от книгата, съзираше полето и мъгливите хълмове, които се издигаха на вълни към сините хребети на Студената планина. Гледката от креслото предлагаше всички форми и цветове, отговарящи на състоянието й в момента. През цялото лято пейзажът остана мрачен и мъглив. Влажният въздух, нахлуващ през прозореца бе изпълнен с аромата на гниене и растеж, а окото откриваше в него същата проблясваща плътност, като при гледане на голямо разстояние през телескоп. Влагата, натежала във въздуха действуваше върху зрението като некачествени очила, изкривяващи, уголемяващи и смаляващи разстоянията и височините, променяйки ежеминутно усещането за тежестта си. Прозорецът научи Ейда да различава всички форми на видимата влага — лека мараня, гъста мъгла в долините, късчета облаци, провиснали като парцали на рамото на Студената планина, сивкав дъжд, по цели дни изливащ струите си право надолу като върви, спуснати от небето.
Да харесва тази облачна, хълмиста земя, откри тя, е общо взето по-трудно и по-сложно, отколкото да се наслаждаваш на спокойствието в Чарлстън по време на вечерната си разходка край Батъри, откъдето в далечината се вижда форт Съмтър, с големите бели къщи зад гърба ти и шумоленето на листата на палмите, раздвижвани от морския бриз. Докато словата, които нашепваше този полупланински пейзаж, бяха по-грубовати и не толкова тихи. Долчинките, билата и върховете изглеждаха труднопроходими и недостъпни — добро място за скривалище.
Книгата пред Ейда този ден бе приключенски разказ от пограничните райони, чийто автор бе Симс, жител на Чарлстън и приятел на Монро, когото Ейда бе срещала много пъти, при идванията му в града от плантацията си в Едисто. Бе се сетила за Симс, тъй като отдавна не бе получавала писмо от приятелката си в Чарлстън, която веднъж мимоходом й бе споменала за голямата скръб, завладяла го след смъртта на съпругата му. Само опиатите му помогнали да не полудее, беше писала тя, и това не излизаше от мислите на Ейда.
Тя започна да чете, но колкото и вълнуващи да бяха описаните в книгата събития, мисълта, че е гладна не излизаше от ума й. След като търсенето на яйца се бе провалило, тя още не бе закусвала, макар да наближаваше пладне. След още няколко страници сложи книгата в джоба си, слезе в кухнята и затършува из килера с надеждата да открие нещо годно за ядене. Цели два часа се мъчи да запали пещта и да опече хляб от пшенично брашно със сода — единствената подкваска, която откри. Когато хлябът се опече, приличаше на зле оформена питка. Кората му бе твърда, а вътрешността клисава и с дъх на сурово брашно. Ейда отхапа малко, отказа се и го захвърли на двора за храна на пилетата. За обяд изяде само чиния с дребни доматчета и краставици, нарязани и поръсени с оцет и сол. Въпреки че тази салата й хареса, имаше чувството, че е гълтала само въздух.
Остави мръсната чиния и вилица на масата. Взе шала си, намачкан на топка на дивана, поотърси го и го уви около раменете си. Излезе на верандата. Небето бе безоблачно и синьо, макар и леко замъглено, поради което изглеждаше като покрито с тънък блед воал. Зърна златисто-черния петел край хамбара. Ровеше земята, кълвеше разровеното място, после сърдито обикаляше в кръг. Ейда тръгна към портата и излезе на улицата. Напоследък движението по нея бе толкова намаляло, че между коловозите бяха израсли високи богородички и класица. Покрай оградите се простираше ивица от ситни жълти и оранжеви цветчета. Ейда се приближи и докосна едно от тях, за да види как се отваря и семенцата му се изсипват на земята.