— Не знам точно — отвърна Стоброд. Гласът му бе искрено бърз и ведър, макар че вътре в себе си беше мрачен, мислеше си, че само след месец отново ще е обратно в кървавата Вирджиния и ще вкарва шомпол в дулото на пушката си. — Щях да кажа, ако знаех — добави той. — Чух само да се говори. Някои твърдят, че е далече нагоре, от другата страна на планината, близо до Беърпен Бранч или Шайнинг Крийк, или нещо такова.
Пенгъл погледна Стоброд изненадано. По лицето му премина тъмна сянка на изумление.
— Ти какво мислиш по въпроса? — попита го Тийг.
Момчето седеше с леко наклонено назад тяло, с тежест изцяло върху големите си тазови кости. С една ръка засенчваше очите си от слънцето, което грееше иззад мъжете на конете. Той погледна с малките си очички с известно объркване. Чудеше се как най-добре да отговори на зададения му въпрос. По лицето се четяха обърканите му мисли.
— Ама това дори не е наблизо — рече той накрая, като гледаше Стоброд. — От тази страна е. Сам знаеш. Оттатък, на Биг Стомп. Няма и пет километра нагоре по потока. Стигаш там, дето се разделя на три и там от десния склон има няколко ели. Катериците работят под тях на есен. Пълно е с тях. Можеш да ги убиеш и с камък. Катериш се право нагоре през елите и стигаш до голяма скала. И върху нея — ето. Има дупка в скалата, голяма колкото цял хамбар.
— Много благодаря — каза Тийг. Обърна се към двамата зад него и с леко движение на устата им даде знак. Изправи се на шпори, ремъците изскърцаха, замахна с крак и слезе.
Останалите го последваха.
— Ще се присъединим към вас при огъня, ако нямате нищо против — обърна се Тийг към Стоброд. — Ще закусим с вас. Ще сготвим да хапнем. После и вас ще нагостим. Да видим дали има какво да ни кажете.
Подсилиха огъня и насядаха около него, сякаш бяха стари другари. Полицаите имаха големи запаси от наденица, вързани в торби, и когато я извадиха от дисагите, беше замръзнала и свита като животински черва. Наложи се да я насекат с малка брадва. Сложиха парчетата на плоски камъни покрай огъня, за да се затоплят достатъчно, че да ги набучат на пръчки и да ги въртят на огъня.
Огънят скоро се издигна високо и образува червена жарава и бяла пепел. Затопли въздуха наоколо, Пенгъл разкопча палтото, после ризата си, разголи белите си гърди и корем и най-накрая се отпусна. Не виждаше нищо необичайно в ситуацията, освен приятната топлина, топлата храна и другарите наоколо. Погледа банджото си известно време, сякаш се възхищаваше на формата му и добре подбрания материал, като че ли го виждаше за пръв път. Обичаше да се наслаждава на симетрията му, колкото и да свири на него. Скоро очите му се замъглиха и се затвориха и както седеше приведен, цялата му тежест се стовари върху огромните му задни части, така че отпред приличаше на водопад от бели гънки плът. Скулптура, изваяна от мас.
— Вече не е на тоя свят — обади се Стоброд. — Изтощи се.
Тийг извади бутилка уиски от джоба на палтото си и му я подаде.
— За теб не е прекалено рано, нали?
— Вече съм започнал. Когато не си спал почти два дни е трудно да кажеш за какво е прекалено рано.
Взе предложената бутилка, извади тапата и я надигна към устата си и макар да беше от средно качество, той бе достатъчно учтив да отпие. Облиза устни, издиша шумно и кимна одобрително.
— Защо не си спал?
Стоброд обясни, че от няколко дни и нощи свирят и залагат с шайка бандити, макар да пропусна да спомене, че са били в пещерата на дезертьорите. Карти, бой с петли, бой с кучета, зарове. Всичко, за което можели да се сетят. Големи играчи, нетърпеливи да залагат. Някои в такава треска, че са готови да спечелят и шапката от главата ти, а после да играят на броенка за косата ти. Накрая започнали да залагат коя птица ще излети първа от клона. Стоброд се похвали, че е излязъл на чисто, което при такава компания си е направо чудо.
— Истински състезатели.
Надениците се надуха, започнаха да пускат мазнина, цвърчаха приглушено, капките мазнина падаха в огъня, чуваше се цвъртене. Най-накрая бяха готови. Всички, с изключение на Пенгъл, който продължаваше да спи, започнаха да ядат направо от пръчките. Когато изядоха всичкото месо, Тийг погледна цигулката и банджото и попита:
— Можеш ли да свириш?
— Няколко песни.
— Избери някоя — пожела Тийг.
Стоброд не изгаряше от желание. Беше изморен. Освен това смяташе, че публиката му не разбира от музика, липсваше й изцяло онова, което бе необходимо, за да я обичат. Въпреки това взе цигулката, прокара сухата си ръка по струните, от шепота им разбираше кой ключ да завърти.