— Какво искате да чуете?
— Няма значение. Ти избираш.
Стоброд се пресегна и сръга Пенгъл в рамото. Момчето се събуди с едва-едва отворени очи. С очевидно усилие събра мислите си.
— Искат да им изсвирим някоя песен по наше желание — информира го Стоброд.
Пенгъл не каза нищо и известно време разтърква ставите на ръцете си на топлината на огъня. Взе банджото, повъртя малко ключовете и после, без да изчака Стоброд, започна да подрънква нотите на „Синди ходеше назад“. Надиплените му тлъстини потрепваха в такт с мелодията, но когато стигна до мястото, където мелодията трябваше да се повтори, нотите се объркаха, той се оплете и накрая спря.
— Тази нещо не се получи — каза той на Стоброд. — Ако се включиш, може и да я изкараме.
Стоброд изкара няколко ноти от „Синди“, после няколко други, някак отделни, несвързани. Повтаряше ги отново и отново и скоро стана ясно, че нямат никакъв смисъл. Но внезапно той ги събра и изсвири тяхна вариация, после друга и неочаквано те се превърнаха в мелодия. Той намери търсения ритъм, последва движението на нотите, търсеше логиката им — енергична, нетрайна, лесна като смях. Изсвири началото един-два пъти, докато Пенгъл оправи струните си и изкара няколко серии отчетливи ноти в отговор. После засвириха заедно да видят какво са измайсторили.
Макар да не беше нито бърза, нито бавна, ставаше за танцуване. Стомасите им обаче все още бяха в такова състояние, че не биха могли да направят и стъпка. Пенгъл все пак успяваше да тактува с един крак, кимаше с глава и полузатворени очи, между миглите му се виждаше само тясна бяла ивица. Стоброд изсвири поредица ноти, после свали цигулката до гърдите си. Изкарваше ритъма с лък. Пенгъл последва примера му и започна да тактува по главата на банджото и за миг инструментите бяха барабани. В ритъма на ударите Стоброд отметна глава и започна да импровизира. Пееше за жени със стегнати и твърди кореми. Такива жени, според песента, са по-жестоки от нормалното за техния пол.
Когато песента свърши, свириха още малко и после спряха. Консултираха се и отново се заловиха да въртят ключовете, за да настроят инструментите за по-сериозна музика, после засвириха мелодия, която напомняше за „Отстъплението на Бонапарт“, наричана от някои песента на генерал Вашингтон. Тя беше по-нежна, по-съзерцателна и все пак зловеща като смъртта. Когато минаваха в минорна тоналност, чувството напомняше за сенките под дърветата и цялото произведение извикваше образи на мрачни гори и светлина на фенери. Музиката беше много стара, в една от старите модалности. Музика, която обхваща цяла една култура и е истинен израз на нейния духовен живот.
Бърч каза:
— Исусе Христе! Май изпаднаха в транс.
Никой от хората на Тийг не беше чувал цигулка и банджо да свирят заедно по такъв начин, нито пък бяха чували свирене с такава сила и ритъм на толкова скръбни и елегични музикални теми. Начинът, по който Пенгъл използваше палеца си на петата струна и после на втората беше особено изумителен. Като звънец за вечерня, но много по-тържествено. Другите му два пръста работеха съвсем грубо, с опипване, но един се движеше по струните с изключителна точност. Пръстите на Стоброд по шийката на цигулката намираха комбинации, които съществуваха като природен закон. В движенията им върху струните имаше умисъл, дълбоко познаване, за разлика от автоматичното движение на лъка с дясната ръка. Краткият текст, който Стоброд пееше, разказваше за сън — негов или на въображаем лирически герой — за изгубената любов, за дълги самотни години, за момиче със зелено наметало. Без музиката, текстът не бе повече от кратка телеграма, но двете заедно образуваха един завършен свят.
Когато песента завърши, Бърч каза на Тийг:
— Господи, тези хора са светци. Техните умове са обърнати към неща, които винаги ще останат скрити за такива като нас.
Тийг засмука устна и се загледа в далечината, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изправи се, приглади реверите на палтото, завъртя панталоните, докато ги намести както иска. Взе пушката от земята и я вдигна така, че дулото й сочеше между Стоброд и Пенгъл. Държеше я с отпусната ръка, приклад допрян до китката.
— Застани до онази голяма топола — каза той на Стоброд. — Заведи и момчето.
Поради липса на по-добра идея Стоброд отиде и застана до дървото. То се издигаше право и голо почти на трийсет метра и едва след това се появяваха клони. Но дори и те бяха само два, почти като отделни дървета — разклонени и извити като свещник. Короната на дървото се бе прекършила някога през миналия век и сега лежеше на земята и бавно се разлагаше, толкова мека, че и един ритник бе достатъчен да я разпръсне като купчина тор.