Стоброд държеше цигулката пред себе си. Лъкът висеше на единия му пръст и леко потрепваше в ритъма на сърцето му. Пенгъл стоеше до него; двамата бяха заели гордата и леко неспокойна поза на хора, които току-що са били снимани с амбротип от началото на войната, макар че вместо пушки, пистолети или ножове за украса, Стоброд и Пенгъл държаха цигулка и банджо.
Пенгъл прегърна Стоброд през раменете като другар от училище. Мъжете вдигнаха пушки и Пенгъл им се усмихна. В усмивката нямаше нито частица ирония или пък прекалена смелост. Беше просто дружелюбна.
— Не мога да застрелям човек, който ми се усмихва — обади се един от мъжете и сведе пушката си.
— Престани да се хилиш! — извика Тийг на Пенгъл.
Пенгъл изкриви уста и се опита да стисне устни, но те отново се разтеглиха в усмивка.
— Няма нищо смешно — каза Тийг. — Нищичко. Пригответе се да умрете достойно.
Пенгъл разтри лице отгоре до долу. Издърпа ъгълчетата на устата си надолу с двата палеца, но когато ги пусна, те отново отскочиха нагоре и разцъфнаха в усмивка.
— Свали си шапката! — заповяда Тийг.
Пенгъл свали шапка и без да престава да се усмихва я хвана с две ръце пред корема си. Преобръщаше я отново и отново, сякаш за да покаже как се върти земята.
— Сложи я пред лицето си!
Пенгъл я вдигна, сложи я върху лицето си, в този момент полицаите стреляха. Куршумите минаха през телата на двамата мъже и се забиха в тополата. От ствола се разхвърчаха трески.
Черна кора през зимата
— И когато престанаха да натискат спусъка, конете скочиха и започнаха да се дърпат, та главатарят отиде и започна да ги псува, свали шапка и ги заудря по главите. Не ги покриха, нито пък отидоха до тях да кажат няколко прощални думи, само един каза, че онова, което току-що се случи, може да се нарече разстрел. Понеже се чуха изстрели. После друг се изсмя, а един отиде и сипа вода в огъня. После се качиха на конете и си тръгнаха. Не знам какво е това място, дето хората причиняват едни на други такива неща.
Момчето от Джорджия се държеше като човек, който току-що е бил изплашен до смърт. Беше все още развълнуван, а в желанието му да разкаже тази история, която смяташе за вълнуваща и същевременно вярна, имаше припряност.
— Видях всичко. Всичко.
— Тогава защо теб не те убиха или отведоха, след като си бил толкова близо, че да ги видиш? — попита го Ейда.
Момчето се замисли. Погледна настрани и се почеса силно по главата, после докосна резето на портата с палец. Стоеше на пътя, извън оградата, а Ейда и Руби вътре. Говореха през коловете на оградата, но усещаха миризмата на дим по дрехите му и мократа му мръсна коса.
— Със сигурност ги чух. По-точно чух онова, което не видях. Бях в гората, зад един храст. По нужда, така да се каже.
— Да — подкани го Ейда.
— Трябваше ми усамотение един вид.
— Разбрахме те — намеси се Руби. — И каква е целта на всичко това?
— Нали точно това се опитвам да ви кажа. Че ги оставих да лежат там окървавени и мъртви под тополата. После хукнах насам. Спомних си къде цигуларят ни разказа, че живеете. Отидох до онзи изрисуван камък, където вчера спряхме за храна. После тичах насам, докато намеря къщата.
— Колко време? — попита Руби.
Момчето се огледа около себе си, погледна сивите облаци и синкавите върхове, сякаш се опитваше да се успокои. Но не можеше да каже накъде е запад, нито пък небето му помагаше да определи часа, защото по него нямаше светлина, само бледите цветове на стара брадва.
— Три часа е — помогна му Ейда. — Поне със сигурност минава два и половина.
— Три? — възкликна момчето, сякаш изненадано. Погледна в краката си и огледа утъпканата земя на входа на двора. Стисна устни и започна да ги движи. Броеше отзад напред. Хвана два кола в юмруци. Издиша въздух между устните си, сякаш за да подсвирне.
— Седем часа — обяви накрая. — Шест или седем.
— И си тичал през цялото време? — попита невярващо Руби.
— През повечето време. Бях уплашен. Трудно ми е да си спомня, но бягах, докато паднах. После още малко, после повървях. Първо едното, после другото.
— Ще трябва да ни заведеш там — каза Ейда.