Само че момчето не искаше да се връща в планината и обяви, че предпочита да го застрелят веднага, отколкото да отиде до онова място отново. Вече бе видял какво ли не. Всички другари, които бе имал там, сега бяха мъртви. Единственото му желание бе да се прибере у дома. И по неговите сметки, новината, която бе донесъл, би трябвало сама по себе си да струва малко храна и още едно одеяло, както и едно-две други неща, които може да му потрябват по време на пътуването.
— Много други биха ги оставили да лежат там, без да ги е грижа, че вълците скоро ще ги оглозгат до кокал — заключи той. Разказа на жените, че според него вълците вече са се докопали до умрелия му братовчед. Без инструменти за копаене, най-близкото до погребение, което могъл да стори, било да изтегли тялото върху ръба на малък водопад на потока. Там намерил сухо място под една скосена скала, където водата падала като завеса и се получавало нещо като зала между земята и водата. Описа как подпрял тялото на братовчед си, седнало с кръстосани крака до една скала и казал няколко думи на безжизненото лице, в общи линии, че освен този свят имало и друг, в който може би някога ще се срещнат. Отдалечил се, после погледнал назад и слънчевите лъчи проникнали през водната завеса и се образувала дъга. Така че — не! Нямаше никакво намерение да стъпва отново в онази планина.
— Студената планина се намира точно на пътя ти към дома, но сам решаваш. Нямаме нужда от теб. Знам мястото, за което говориш; можем да вземем коня и ще стигнем за по-малко от пет часа и то без да тичаме. Все пак ще те нахраним. Така или иначе храним всеки скитник, който мине оттук.
Руби отвори портата и пусна момчето в двора. То отиде и седна на стъпалата между големите чемшири, потри ръка и се опита да ги стопли с дъх. Руби остана при портата. Сложи ръка върху един оголен клон на дървото до оградата и остана така, загледана в пътя.
Ейда пристъпи към нея и огледа профила й. От това, което знаеше, в такива моменти на загуба жените трябва да плачат и да се прегърнат, да се успокояват взаимно. И макар вече да не се доверяваше толкова на тези твърдения, сега бе готова да предложи на Руби всичко, което може да помогне. Дори протегна ръка и докосна плитката коса, вързана на врата на Руби.
Руби обаче сякаш не желаеше да приеме и този малък жест. Разтърси глава. Не плачеше и не мачкаше престилка в пръсти, не показваше никакви знаци на вълнение от вестта за смъртта на Стоброд. Просто държеше ръка върху клона и гледаше пътя. На глас изрази само едно притеснение. Дали да погребат мъжете в планината или да ги докарат в Блек Коув и да ги погребат в малкото гробище сред негрите? И двата варианта си имаха плюсове и минуси. Но при условие, че Стоброд и негрите не се бяха обичали много приживе, в крайна сметка сметна, че е по-добре да останат разделени и в смъртта.
— Трябва да знаем предварително — обясни Руби, — защото става въпрос за това какво да вземем с нас. Лопати и каквото там.
Ейда бе малко объркана от желанието й да не докарат мъжете тук. Звучеше толкова безразлично, сякаш щяха да погребват кучета.
— Не можем просто да отидем горе, да изкопаем дупка, да ги хвърлим в нея и да се върнем у дома.
— С какво е по-различно от онова, което ще направим, ако ги докараме тук? — отвърна Руби. — Ако ставаше въпрос за мен, бих предпочела да почивам в планината.
Пред това Ейда не можеше да намери аргументи. Трябваше да отиде в къщата да приготви вечеря за момчето, но преди да го направи, протегна ръце и прегърна Руби. Ако не друго, поне за собствено успокоение. Руби стоеше безжизнено и Ейда осъзна, че за пръв път се прегръщат.
В кухнята Ейда приготви чиния студени остатъци от вечерята — пържени ябълки, царевичен хляб, малко сушен боб, който бяха преварили почти до пюре. Бобът се беше сгъстил при изстиването и сега на цвят и вид приличаше на пастет. И така, без да мисли, тя извади боба и отряза две филии.
Когато излезе отвън и подаде на момчето чинията, той гледа известно време боба. По лицето му се четеше, че го приема за поредната странност на хората и мястото.
— Това е боб — обясни му Ейда.
Момчето го погледна отново, после взе малко с вилица, за да провери думите й.
— Там, откъдето идвам, не го ядем така боба.
Докато момчето седеше на стълбите и се хранеше, Руби седеше едно стъпало зад него и му описваше заобиколен път около Студената планина. Ейда седеше в люлеещия се стол на верандата и ги гледаше — две дребни смугли същества, които толкова си приличаха, че можеха да минат за брат и сестра. Руби обясни на момчето как да се придържа към високите хребети и да избягва главните пътеки покрай долините на потоците, където има вероятност да срещне хора. Описа всичките преходи, които ще трябва да направи, за да стигне до Колд Спринг Ноб, после до Дабъл Спринг Гап и до Беърпен Гап, Хорсбоун Гап, Бийч Гап. Оттам напред и надолу и винаги когато пътеката или потока се разделя, да се придържа на югозапад. По този маршрут можеше да стигне до жалкия си безинтересен дом за две седмици.