Монро имаше книга, в която се описваха различните видове аналогии. Розата — със своите бодли и цветове — е пример за трудния и опасен път към духовното пробуждане. Бебето — което идва на този свят, ревящо и кърваво — пример за трудния земен живот, обграден от толкова нещастие. Гарванът — неговата чернота, разбойническата му природа, склонността му да се храни с мърша — пример за тъмните сили, които само чакат да завладеят душата на човека.
В този дух Ейда съвсем естествено си помисли, че потокът и ледът са може би оръдие. Или пък предупреждение. Но тя отказваше да вярва, че една книга може да определи как точно трябва да се разбира или използва животът. Каквото и да казва книгата, винаги ще липсва нещо основно, думите ще са безполезни като врата без панти.
На другия бряг на потока конят спря и отърси козина, съдовете в чувалите затракаха, той протегна врат и издиша безшумно и дълго с надеждата да получи в отговор знак от вдъхващ увереност другар. Ейда хвана кадифената му муцуна. Той извади език, тя го хвана с два пръста, разтри го леко, после продължиха напред.
Известно време се придържаха към потока нагоре към планината, но след това пътеката се отдалечи и навлезе сред дърветата, където все още се крепяха сбръчкани кафяви листа. Бяха стари изморени дъбове с вплетен сред клоните имел. Снегът се засили и започна да се задържа и пътеката се превърна в тънка, едва доловима линия сред дърветата, която лесно можеха да пропуснат в тъмното. Нямаше дори следи от дивеч. Приличаше на отдавна изоставена индианска пътека, която свързваше вече несъществуващи места.
Продължиха да вървят и след смрачаване, снегът не спираше да вали. Облаците бяха гъсти и закриваха бледата луна, но под дърветата, където снегът се бе задържал, беше доста светло.
Първата мисъл на Ейда бе да намерят подслон и при всяка по-голяма скала казваше: „Тук бихме могли да преспим“. Руби обаче заявяваше, че знае по-добро място и продължаваха да вървят.
След време стигнаха до купчина огромни плоски скали. Руби обиколи наоколо, докато намери онова, което търсеше: три плочи, паднали така, че образуваха навес, своеобразен долмен от прави плоски камъни и един отгоре, заседнал здраво напряко, сякаш да пази от дъжд. Вътре бе не по-голямо от кучешка колиба, но достатъчно да седнат и дори да се обръщат свободно. Формата напомняше на буквата „П“. Подът беше покрит с дебел слой сухи листа. На по-малко от двайсет метра имаше извор. Наоколо растяха вековни кестени и дъбове. Мястото представляваше прекрасен лагер и макар Руби да не бе идвала от години, нищо не се бе променило от нощта, която прекарала тук като дете в търсене на храна.
Руби накара Ейда да събере колкото може от най-сухите клони и само след половин час пред входа на естествения навес гореше огън. Отгоре вреше вода. Запариха чай, седнаха да пият, хапнаха по една-две сухи бисквити и няколко сушени резенчета от дребни, но много ароматни ябълки.
Не говореха много, докато се хранеха, освен дето Ейда каза, че според нея, по мъжките стандарти момчето от Джорджия не е голям хубавец. Руби отвърна, че не е много по-зле от всички останали, което означава, че би му се отразило неимоверно добре някой да го наритва на всеки две минути.
Приключиха с яденето, Руби разрови с крак листата на пода, докато стигне до пръст, взе малко в шепа и я пусна през пръстите си на светлината на огъня. Парчета въглен и кремък. Стар огън и счупени върхове на стрели. Пламък на стара надежда, макар и слаба.
Никоя не проговори, но Ейда порови още и взе най-запазения връх. Почувства утеха в това, че някъде в далечното минало хората са правели като тях — подслонявали са се сред тези скали, хранили са се и са спали.
Снегът падаше почти със съскане и температурата бавно се понижаваше, но огънят скоро затопли камъните и когато Ейда и Руби се увиха в одеялата си сред сухите листа и натрупаха още отгоре, беше топло като в леглото у дома. Ейда реши, че мястото е идеално. Изоставената пътека сред планини и реки, без жива душа наоколо. Топлият и сух каменен подслон, странен като приказен дом. Макар че хората биха го сметнали за безкрайно пусто убежище, то отговаряше тъй цялостно на нуждите й, че можеше просто да заживее тук завинаги.
Огънят хвърляше различни отблясъци и сенки по високия камък на покрива и Ейда откри, че ако гледа достатъчно дълго, вижда познати форми. Птица. Мечка. Змия. Лисица. Или пък вълк. Огънят сякаш се интересуваше само от животни.