Образите я настроиха за песен, една от песните на Стоброд. Помнеше я особено ясно. Впечатлил я бе странният текст и начинът, по който Стоброд я пееше — с жар, възможна единствено, когато става дума за дълбоки лични чувства. Говореше се за въображаемото поведение на лирическия герой, какво би направил, ако можеше да се превръща в различни животни. Гущер на пролет — да чуе песента на любимата. Птица с крила — да се върне при любимата, да плаче и скърби чак до смъртта. Къртица в земята — за да срине планината.
Ейда мислеше тревожно за песента. Животните изглеждаха прекрасни и ужасни в желанията си, особено къртицата — безсилно, подземно малко същество, принудено от самота и недоволство да разруши света около себе си. Още по-прекрасен и ужасяващ бе човешкият глас, който мълвеше стиховете на песента и искаше да прогони всичко човешко у себе си, за да утихне болката от загубената любов, от предадената любов, от неочакваната любов, пропиляната любов.
Ейда усети по дишането, че Руби също не спи и каза:
— Спомняш ли си онази песен на баща ти за къртицата в земята?
Руби каза, че си спомня и Ейда я попита дали според нея Стоброд сам е написал текста. Отговорът на Руби бе, че има много песни, за които не може да се каже кой точно ги е написал. Песента се пренася от цигулар на цигулар и всеки добавя нещо и отнема нещо, така че след време песента се превръща в нещо съвсем различно от първоначалната песен, почти неузнаваема по текста и мелодията. Но не можеш да кажеш, че песента е била подобрена, защото както и при всички други усилия на човека, напредък никога няма. Всяка добавена частица, означава и една изгубена и почти винаги загубената е за предпочитане пред новопридобитата, така че с течение на времето е истински късмет, ако се постигне някакво равновесие. Да мислиш различно е просто израз на празна гордост.
Ейда лежеше и гледаше отсенките на огъня, слушаше звука на снега по листата и скоро се унесе в дълбок сън: не се събуди дори когато Руби стана да хвърли още дърва в огъня. Когато се събуди, тъкмо просветляваше, снегът беше намалял, но все още валеше. Беше натрупало до глезена. И двете с Руби не изгаряха от желание да започнат деня, който им предстоеше. Седнаха, наметнати с одеялата, Руби раздуха жарта да я разпали отново. Опържи парче бут, остави мазнината да окапе и го сложи на един плосък камък. После добави вода към мазнината и свари тенджера каша, накъса парчето вътре и разбърка. В по-малката тенджера Ейда направи чай и докато го пиеха, Руби разказа как, когато за пръв път опитала чай, поднесен от госпожа Суангър, толкова го харесала, че жената дала на Стоброд една шепа, вързана в малка кърпичка. Следващия път, когато го срещнала, попитала дали му е харесал. Стоброд отговорил, че не е нещо особено и не се различава особено от останалите видове зелении. По-късно Руби открила, че той го сготвил с парче месо и го изял като подправка.
Когато стигнаха мястото, където пътеката се разклоняваше, откриха само тялото на Пенгъл под тополата. Снегът го бе покрил. Върху него беше по-тънък, отколкото на земята наоколо, личеше си как отначало се е топил около тялото. Руби избърса снега, за да види лицето му. Той все още се усмихваше, макар че в очите му се четеше объркване, което може би е просто погледът на смъртта. Докосна с длан бузата му, после сложи пръсти на челото му, сякаш искаше да го бележи с таен знак.
Ейда се извърна и разрови снега с върха на ботуша си. Попадна на парчета счупено банджо. После парче от лъка на цигулката. Разрина още сняг, но не откри самата цигулката.
— Къде ли е той? — попита тя.
— Няма човек от Джорджия, който да казва дори и половината истина. Жив или мъртъв, отвели са го със себе си.
Решиха да погребат Пенгъл на едно възвишение над пътеката, близо до един кестен. Земята беше мека и кирка почти не им трябваше, защото беше замръзнал само тънкият горен слой, под него почвата беше черна и рохкава и стигаше надълбоко. Редуваха се с лопатата и скоро им стана горещо с палтата, които свалиха и закачиха на клоните на дървото. После пък им стана прекалено студено, но така беше по-добре, отколкото дрехите им да се намокрят от пот. Когато започнаха да удрят на твърда скала, вече бяха изкопали доста дълбока дупка, макар че все още беше с половин метър по-плитка от двата метра, които Ейда смяташе за стандарт при гробовете. Руби сметна, че е достатъчно дълбока.