Отидоха при Пенгъл, хванаха всяка по крак и го издърпаха по снега до гроба. Нямаха ковчег, нито пък резервно одеяло, с което да го завият, така че преди да го зарият Ейда покри лицето му с носната си кърпа. Когато оставаше още около половин метър, Ейда заплака, макар да бе виждала момчето само веднъж и да си бяха разменили само две думи.
Ейда си спомни какво си бе помислила, докато заравяха зелките за зимата. Това погребение бе съвсем различно. Освен факта, че и в двата случая ставаше за голи дупки в земята, между двете нямаше никаква друга прилика.
Когато насипаха могилката над гроба, остана още доста пръст, което Руби забеляза и отдаде на растящата луна. Гроб преди новолуние се сляга. Нахвърлиха допълнителната пръст на луната върху Пенгъл и я загладиха с опакото на лопатата. После Ейда взе сгъваемия си нож, обели кората на едно дърво, намери черен рожков, отряза два клона с брадвата и ги върза с кората във формата на кръст. Заби го в рохкавата пръст над главата на Пенгъл и каза една молитва наум. Беше чула Руби да казва, че рожковът има такава воля за живот, че понякога коловете на оградата пускат корени и порастват. На това се надяваше и Ейда с този кръст: че някой ден висок рожков ще расте на мястото, където почива Пенгъл, и всяка година занапред ще разказва историята му, като дървото на Персефона. Черна кора през зимата, бели цветове на пролет.
Ръцете им бяха мръсни. Руби просто взе сняг в шепа и го разтри, после отърси мръсната вода. Ейда обаче отиде през гората до потока, коленичи, изми си ръцете, а после наплиска лице с ледена вода. Изправи се, разтърси глава и се огледа. Погледът й попадна върху ниска скала отвъд потока. Образуваше навес, като козирка. Кафявата пръст се открояваше на белотата на снега. Под скалата седеше Стоброд, макар че на Ейда й отне минута да го види, тъй като дрехите му се сливаха с оголената земя. Не помръдваше, очите му бяха затворени, седеше с кръстосани крака, килната глава и ръце в скута, хванали цигулката. Лек ветрец повя и зашумя сред малкото останали дъбови листа. От клоните се посипа сняг.
— Руби! — извика Ейда. — Ела тук!
Застанаха над него, лицето му бе с цвета на снега, изглеждаше толкова малък. Толкова дребен човечец. Изгубил беше много кръв от раните и още толкова беше изплюл, цялата му риза бе оцапана. Руби взе цигулката от скута му и я подаде на Ейда, змийските пръстени в нея издрънчаха сухо. Откопча ризата, кръвта по нея беше черна и твърда. Гърдите му бяха слаби и бели. Допря глава, отдръпна се, после пак се заслуша.
— Още е жив.
Съблече дрехите, за да разгледа раните. Прострелян беше три пъти в дясната ръка, в която сега държеше парче лък. През мекото на бедрото, близо до таза. И — най-сериозната рана — през едното зърно на гърдите си. Куршумът беше счупил едно ребро, одраскал белия дроб и заседнал над плешката. Върху кожата му имаше синя буца колкото ябълка. Докато го преместваха, той не дойде в съзнание, нито изохка от болка.
Руби събра подпалки, обели елова кора и запали огън. Когато огънят се разгоря, тя обгори острието на саморъчно направения нож. Проряза гърба на Стоброд, но той пак не издаде звук, не трепна с клепачи. От прореза потече съвсем тънка ивица кръв, сякаш не му бе останала достатъчно за новата рана. Руби вкара пръст в гърба му и затърси около отвора, после изчопли оловното топче. Подаде го на Ейда, беше като хапка сдъвкано месо.
— Иди да го измиеш — каза й. — Някой ден ще иска да си го има.
Ейда отиде до потока и потопи ръка във водата, за да може течението да отмие кръвта през разтворените й пръсти. Извади го, беше чист и сивкав. По пътя си през тялото на Стоброд бе променил формата си, върхът бе набразден и разцепен като презряла гъба. Основата бе непокътната, набраздена при производството с три точни обръча, за да може да се възползва максимално от силата на изстрела.
Ейда се върна при скалата и остави куршума до цигулката. Руби беше увила Стоброд в одеяла, а огънят гореше с високи пламъци.
— Ти остани тук и стопли вода — каза на Ейда.
Ейда я гледаше, докато върви през гората с наведена глава и лопата на рамо в търсене на лечебни корени, които можеше да познае единствено по изсъхналите стебла и листа, стърчащи от снега. Нареди камъни около огъня, отиде до коня и извади една тенджера. Напълни я в потока и я сложи на огъня. Седна и погледна Стоброд, който лежеше като мъртвец. Не даваше признаци на живот освен леко повдигане на гърдите. Ейда се замисли за стотиците му мелодии. Къде са сега и къде ли ще отидат, ако умре?
След час Руби се върна, джобовете й бяха пълни с всички корени, които бе успяла да намери и биха могли да помогнат по някакъв начин — лопен, бял равнец, репей, женшен. Но не беше намерила лютиче, което беше най-важно. Напоследък билката се намираше трудно. Може би хората вече не заслужаваха да бъдат лекувани и лютичето си бе отишло отвратено. Направи каша от лопен, бял равнец и репей, наложи раните на Стоброд и ги превърза с нарязани ивици одеяло. Свари чай от лопена и женшена и го изсипа в устата му, но гърлото му сякаш беше стиснато и не бяха сигурни дали е преглътнал нещо.