След известно време Руби каза:
— Прекалено е далече до дома. Няма да издържи дотам. Може да минат дни преди да е в състояние да пътува, а няма да се изненадам, ако продължи да вали сняг. Трябва ни по-добър подслон.
— Нашият навес?
— Няма да се поберем всички. А и няма да има място да готвим и да се грижим за него. Знам едно място. Ако още си стои.
Оставиха Стоброд и насякоха дълги колове, за да направят шейна. Вързаха ги един за друг с въже и сложиха други напряко за пружина, после завързаха носилката за коня. Пренесоха Стоброд през потока в одеялата и го сложиха в нея, но когато тръгнаха нагоре по едното разклонение на пътеката, тялото му подскачаше при всеки камък или корен. Осъзнаха, че са сгрешили, тръскането щеше да отвори всичките му рани. Ето защо разглобиха шейната, навиха въжето, качиха Стоброд върху коня и продължиха бавно нататък.
Небето беше равно и сиво, висеше толкова ниско над главите им, че ако протегнеха ръка, можеше да го докоснат. За кратко отново заваля сняг, понесен от режещия вятър. Първо падаше на огромни снежинки като пача перушина, после крехък и сух като пепел. Когато престана да вали, около тях се разстла гъста мъгла и единственото, което се виждаше, бе, че денят е към края си.
Вървяха доста време, без да говорят, освен когато Руби указваше посоката при някое разклонение. Ейда не знаеше в каква посока се движат, защото отдавна беше загубила ориентация.
Когато спряха да си починат, конят стоеше с наведена глава, уморен и нещастен, изтощен от товара и стръмния наклон. Ейда и Руби избърсаха снега от един дънер и седнаха. В тази мъгла се виждаха само най-близките дървета. По въздуха се усещаше обаче, че се намират на връх и около тях има много открито пространство, също и силна гравитация. Ейда се сгуши в палтото си, като се опитваше да не мисли за още един такъв ден или къде ще нощуват, гледаше да се съсредоточи върху следващите няколко метра. Стоброд лежеше провесен на коня, не беше помръдвал.
Докато седяха, два сокола излетяха от мъглата, отпуснати на променливия вятър, само от време на време размахваха рязко крила, за да запазят желаната посока. Прелетяха толкова близо, че Ейда чу свистенето на въздуха през перата им. Стоброд се събуди и вдигна глава за миг при преминаването на птиците, после ги проследи с невиждащ поглед обратно в мъглата.
— Сокол скитник — каза той, сякаш произнасянето на името на птицата можеше да му помогне да се съвземе.
Започна да се върти, сякаш иска да се намести на коня, за да язди и Руби му помогна. Но щом го пусна, той падна напред и главата му се опря във врата на коня. Очите му бяха затворени, а ръцете протегнати напред към гривата. Краката му увиснаха безжизнено под заобления корем на Ралф. Руби забърса устата му с ръкав, после продължиха напред.
Повече от час слизаха по стръмен склон и после на Ейда се стори, че се намират в долина, макар че не можеше да види достатъчно надалече, за да се знае със сигурност. Минаха през някакво блатисто място, а от двете страни на пътеката растяха много големи боровинкови храсти. В дъното на долината минаха покрай неподвижно черно езеро. Сякаш дупка се бе отворила в света. Около него растяха кафяви туфи стара трева, а по бреговете имаше лед. Три черни патици се носеха безшумно по повърхността на водата с прибрани човки. За Ейда това бе идеалната зловеща картина.
Мъглата леко се разсейваше. Отново се катереха, по някакъв нисък връх с ели по билото, много от които изкоренени от вятъра. Слязоха сред дърветата до група кестени. Движеха се към поток, който чуваха, но не можеха да видят. Теренът беше труден. Всъщност нямаше истинска пътека, просто достатъчно място сред дърветата, острите храсти и ниския шубрак, колкото да може да се минава. Когато слязоха от върха и стигнаха при каменистото корито на някакъв поток, светлината не се беше променила, макар да имаха чувството, че денят вече преваля.
Ейда започна да различава квадратни форми през дърветата. Колиби. Къщи. Малък индиански лагер, призрачно селище, чиито жители отдавна са били прогонени по Пътя на сълзите и заточени в пуста земя. С изключение на една полугнила останка от ерата на плетените клони, колибите бяха направени от обелени и дялани кестенови трупи. Покривите бяха от гладка кора. Огромен бял дъб бе паднал върху една колиба, но останалите бяха почти непокътнати след три десетилетия самота, а и здравината на кестеновото дърво беше такава, че биха могли да се запазят още сто години. Сиви лишеи покриваха дъските и трупите на колибите, изпод снега пред праговете се подаваше суха трева. Вероятно ставаше дума за летен ловен лагер. Или пък скривалище за шепа изгнаници. Общо десетина малки килии без прозорци, разположени на неравни интервали покрай потока, който беше дълбок, силен и черен, а по пътя му се изпречваха огромни черни камъни, обрасли със зелен мъх.