Ейда беше изтощена. Реши, че е изключително важно сама да разбере на кой бряг на потока се намират колибите. Северен, южен, източен, западен? Щеше да й помогне да осъзнае къде се намира. Руби сякаш винаги знаеше посоките и ги намираше за важни не само когато упътваше някого, но дори и когато разказваше история и обясняваше къде се е случило дадено нещо. На западния бряг на Литъл Ийст Форк, на източния бряг на Уест Форк. За да говориш така, трябва да имаш в съзнанието си запечатана картина на земята. Ейда знаеше, че върховете, долините и устията са основата, скелетът. Научаваш ги как са разположени едни спрямо други и постепенно попълваш детайлите, като се ръководиш от тези познати места. От общото към частното. Всичко си има име. За да живееш истински на едно място цял живот, трябва непрестанно да се стремиш към все по-малките детайли.
Ейда едва бе започнала да си създава такава картина и погледна небето за помощ. Само че от него помощ не идваше, бе надвиснало толкова ниско, че малко оставаше да удари глава в него. Други ориентири нямаше. В този разкошен климат, мъхът растеше от всички страни на дърветата. Тук север нищо не значеше. Ейда знаеше единствено, че ако питат нея, лагерът може да се намира и на двата бряга на потока. Нямаше как да разбере посоката.
Колибите изглеждаха тържествено в разрухата си, сгушени до потока и притискащото ги чело на облачната планина. Вероятно все още бяха живи някои от хората, населявали ги и Ейда се питаше колко често си спомнят това самотно място, сега неподвижно като смъртта. Името му скоро щеше да стане едно от онези неща, които не са достигнали далеч във времето, прогонени завинаги от спомените. Съмняваше се, че дори и в последните си дни обитателите му са си представяли толкова огромна и толкова скорошна загуба. Не си и помисляли, че скоро техният свят ще бъде свят, изпълнен с други хора, които говорят с други думи, сънуват други сънища и се молят на други богове.
Руби избра най-добрата колиба. Спряха пред нея. Свалиха Стоброд от коня и направиха носилка с брезента и одеялата. Влязоха в колибата, която представляваше едно-единствено помещение без прозорци. Вратата беше направена от дялани дъски и се крепеше на отдавна прогнили кожени панти. Сега се намираше на пода. Най-доброто, което можеха да направят, за да я затворят, бе да я подпрат в рамката. Утъпканият пръстен под бе покрит със сухи листа, които изметоха с борови клони. Имаше и каменно огнище, както и комин, изграден с кал. Руби промуши глава и погледна нагоре, видя дневната светлина. Явно от самото начало не е дърпал много добре, покривът от кестенови клони беше черен и лъскав от натрупаните с годините сажди. Под силния мирис на прах, къщата все още пазеше щедрия аромат на стотици лагерни огньове. До стената имаше дървен нар, а върху му — все още пласт сива слама. Внесоха Стоброд и го сложиха да легне.
Докато Руби палеше огън, Ейда излезе и отсече дълъг прав кол, наостри го с камата, заби го в земята и заведе коня под един кедър да го разседлае. Той бе мокър, трепереше. Стоеше с наведена глава, а зимната му козина бе сплескана на тъмни мокри кичури. Нищо чудно на сутринта да намерят Ралф мъртъв.
Отвърза го от кола и се опита да го вкара в една от колибите, но той отказваше да влезе. Тя издърпа въжето, но той приклекна и се отдръпна, като накрая я събори в снега. Ейда стана, намери дебела тояга и започна да го удря с всичката си останала сила, която никак не беше много. Най-накрая той влезе в черната дървена дупка, сякаш отиваше да срещне смъртта си.
Щом влезе, моментално остана доволен, защото колибата почти не се различаваше от неговия обор. Само след минути се отпусна. Разтърси кожа, разкрачи се и се изпика дълго и доволно. Ейда го нахрани със зърно от тенджерата за готвене, после отиде до потока и я изми.