Вече беше почти тъмно и тя се загледа в последните отблясъци на светлината във водата. Беше уморена, замръзнала и уплашена. Това сякаш бе най-самотното място на света. Ужасяваше се от нощта и от момента, в който лагерните задължения ще свършат и ще се наложи да се завие в одеялото и да лежи в тъмното на студения пръстен под на призрачната колиба в очакване на утрото. Краката й горяха от умора, но вярваше, че може да се справи, ако прави всичко последователно и мисли за оставащата работа като последователност от действия, а не безразборна сбирщина.
Влезе и видя, че Руби е сготвила вечеря, подобна на закуската им. Хапна една лъжица, но не можа да преглътне. Стомахът й се сви на топка. Стана и излезе да повърне на снега, макар че нямаше какво. Разтри уста със сняг и влезе, залови се отново с храната и престана едва когато купата й беше вече празна. Държеше я в скута си, изтощена от оглушителната тишина пред огнището.
Цял ден не беше пила вода. Това и студът, преходът и работата по погребването и лекуването бяха настроили съзнанието й някак странно, така че единственото й желание бе да вижда по-хубави видения в жарта. Взираше се усилено, но не можа да ги види нито в плуващите сенки от пламъците, нито в ъгловатите форми на овъглените дърва. Горящите дървета издаваха скърцащи звуци като стъпки по сух сняг и дори Ейда знаеше какво означава това. Още много ще паднат.
Стъпки в снега
Инман стигна до място, където се срещаха три пътеки, но западното небе не пазеше достатъчно светлина, че да може да се вгледа в знаците по земята и в онова, което можеха да му разкрият. В снега имаше следи, появяваха се на повърхността там, където пътеката се разделяше на две и продължаваха нагоре по лявото разклонение. Под една голяма върба видя тъмни кървави петна; вероятно някой бе убит. Близо до тополата имаше кръг от камъни и следи от неотдавнашен огън. Пепелта бе студена, но все още миришеше на мас. Стъпки и следи от влачене водеха до дървен кръст върху пресен гроб. Инман клекна и го погледна; помисли си, че ако има отвъден свят — както се твърди в песните — то тази дупка определено представлява врата към него.
Беше малко озадачен. Гробовете би трябвало да са два. И макар да бе виждал натрупани едно връз друго тела, за да се спести копаене, тук едва ли ставаше дума за това. Стана, върна се при следите; последва ги през потока до един камък, под който намери още кръв и все още топла жар от малък огън. Мокри корени, изхвърлени заедно с водата, в която са били сварени. Вдигна няколко парчета, разтри ги в длан и помириса, разпозна женшен и лопен.
Сложи ги на един камък, отиде и пи от потока. Сред камъните се движеше саламандър — с окраска, характерна единствено за този район. Инман го хвана и го погледна отпред. Извивката на устата му напомняше толкова ведра усмивка, че той почувства завист и тревога. Животът сред подводните скали бе може би единственият начин да се постигне такава хармония. Остави саламандъра, върна се обратно, застана в началото на двете нови пътеки и проследи отпечатъците по земята с поглед. Само след няколко метра се губеха в падащия мрак. Помисли си, че може би Ейда непрекъснато ще се отдалечава от него, а той до края на живота си ще броди като самотен скитник.
Облаците бяха ниски и гъсти. Предстоеше безлунна нощ, скоро щеше да стане черна като дълбока пещера. Инман отметна глава и подуши въздуха, миришеше на сняг. Трябваше да реши кое е по-лошо — да загуби пътеката през нощта или снегът да я затрупа.
От двете по-сигурна и неизбежна беше тъмнината, така че той се върна при скалата, седна и се загледа в последната бледнееща светлина. Заслуша се в звъна на потока и се опита да събере парчетата на загадката по знаците, които бе открил, така че да обясни защо има само един гроб, защо двете жени са продължили през планината, вместо да се върнат у дома.
Но в такова състояние бе трудно да мисли логично. Едновременно по собствен избор и по необходимост Инман постеше и сетивата му трудно откликваха. Откакто сготви мечото месо, не беше хапвал нито залък. Звукът на течащата вода и потракващите под нея камъни сякаш бе събрал множество гласове, за миг му се стори, че ако се вслуша достатъчно внимателно, потокът ще му каже какво се е случило. Гласовете се променяха и смесваха и независимо от това колко се напрягаше, не разбираше думите им. После реши, че изобщо не чува гласове, че това са думи, които се раждат в главата му. Дори и тогава не успяваше да открие смисъл в тях. Беше прекалено изпразнен, за да мисли.