След известно време успя да придума момчето от Джорджия да слезе и да му отвори. Седяха пред огнището, Инман изслуша историята за убийствата. Момчето бе мислило много за случилото се и бе дооформило историята. Приличаше повече на голяма престрелка, в която то бе успяло да си проправи път и да се измъкне, а Стоброд и Пенгъл, понеже не бяха имали неговия късмет, бяха заловени и убити. В тази версия Стоброд изсвирил за последно своя композиция, която идвала сякаш от съзнанието за надвисналата смърт. Кръстил я „Сбогуването на цигуларя“ и това била най-тъжната песен съществувала някога. Накарала всички, дори екзекуторите му, да се просълзят. Само че момчето нямаше музикални умения и не можеше да възпроизведе мелодията, дори да я изсвири с уста, така че тя вече беше загубена завинаги. Тичал цяла нощ, за да разкаже всичко на жените и те от благодарност настояли да остане колкото иска в къщата, да яде и да си почива, докато се съвземе от болестта, която прихванал по време на отчаяния си бяг от планината. Беше някакво неизвестно, вероятно смъртоносно заболяване, което на пръв поглед почти не си личеше.
Инман зададе много въпроси на момчето, но се оказа, че то не познава Монро и няма представа къде може да е. Не успя да помогне много и с обясненията си коя е приятелката на Ейда, освен че според него била дъщерята на цигуларя. Момчето го упъти колкото можа и той отново пое към планината.
Ето как отново се наложи да спи на голата земя. Беше объркан. Лежеше край огъня, мислите му идваха и си отиваха, без да може да ги контролира. Страхуваше се, че се разпада в неподходящ момент. Запита се кой момент е подходящ, но не можа да си отговори. Опита се да успокои трескавото си дишане, да го стабилизира Водеше се от идеята, че контролът върху мислите е възможен, само ако има контрол върху дробовете, но дори не успяваше да накара гърдите си да се повдигат, когато иска. Дишането и мислите му се движеха напосоки.
Мислеше си, че при Ейда може да се избави от опасностите от изминалите четири години, че с нея ще има достатъчно време да го направи. Сигурно човек можеше да си помогне, като успокоява ума си с мисли за бъдещето, за това какво удоволствие би било да държи внуци в скута си. Но вярата, че това наистина може да се случи изискваше и силна вяра в правилната насока. А откъде да намериш нещо толкова рядко срещано? Мрачен глас се появи в съзнанието му и му каза, че независимо колко много го желае и се моли, никога няма да има такъв живот. Прекалено късно е за него. Страхът и омразата вече го гризат подмолно. В такива времена вярата и надеждата не са уместни. Той е готов за дупката в земята. Имаше много проповедници като Вийзи, които се кълняха, че могат да спасят душите дори и на най-ужасните грешници. Предлагаха спасение на убийци, крадци, прелюбодейци и дори на такива, разядени от отчаяние. Но мрачният глас в главата на Инман смяташе такива твърдения за лъжи. Такива хора не могат да спасят дори себе си от греховен живот. Измамната надежда, която предлагаха, бе отровена. Единственото възкресение, което можеха да очакват, бе на самия Вийзи — да изровят трупа му от гроба, за да го обесят.
Гласът казваше истината. Човек може толкова да се изгуби сред горчивината и гнева, че да не успее да намери обратния път. За това пътуване карта и указания нямаше. Част от Инман го знаеше. Но знаеше също и че в снега има следи и ако доживее идния ден, докато може да ходи, ще ги следва до края, независимо къде ще го заведат.
Огънят започна да угасва, той претърколи горещите камъни на земята, изтегна се до тях и заспа. Когато преди разсъмване се събуди от студа, беше прегърнал по-големия камък, сякаш бе любовта на живота му.
Потегли с първия светлик. На пръв поглед нямаше никаква пътека, само осезаема празнота, която го теглеше напред. Ако не се налагаше да търси следите сред стария сняг, щеше да се отклони. Вече не вярваше на инстинкта си да се ориентира, след като през последните месеци се бе губил къде ли не без знаци, които да го държат в правилната посока. Облаците надвиснаха още по-ниско. Откъм върха задуха лек ветрец, носеше сух, фин сняг, който едва ли можеше да се нарече снежинки. На моменти беше толкова твърд, че жилеше бузите, после спираше. Събираше се в старите стъпки по пътеката като кафеникав пясък.