Стигна до черно езеро, разположено като капак в земята. По краищата му вече се беше образувал лед, самотна патица се носеше по водата в средата и дори не се трогна да погледне Инман. Сякаш гледаше нищото. Инман знаеше, че светът на патицата се смалява все повече и повече около нея и тя ще се носи така в кръг, докато водата се скове при самите й крака. Тогава, колкото и да пърха с криле, ще бъде прикована към смъртта си. Отначало Инман помисли, че трябва да я застреля, за да промени поне някаква част от съдбата й, но тогава пък щеше да се наложи да нагази във водата и да я вземе, а ненавиждаше да убива животни, без да ги изяжда след това. От друга страна, ако го направи, ще разколебае решимостта си да пости. Остави патицата сама да се бори със съдбата си и продължи по своя път.
Пътеката тръгна нагоре, отново заваля. Този път беше истински сняг със снежинки като пухчета от бодил, които падаха косо и омайваха Инман с движенията си. Следите постепенно избледняваха под новия сняг. Вървеше бързо, катереше се към върха, а когато следите започнаха съвсем да изчезват, се затича. Дълго тича надолу сред черните ели. Виждаше как следите се запълват и сливат със земята. Независимо колко бързо се движеше, следите избледняваха пред погледа му, докато накрая се превърнаха в едва доловими очертания като белези от стари рани. После като водни знаци върху хартия, които се виждат само срещу светлината. Снегът се стелеше равен и еднообразен около него.
Снежинките продължаваха да падат, Инман вече дори не различаваше накъде води пътеката. Продължи своя бяг, накрая спря на място, където елите се издигаха черни и застрашителни и светът около него се сля в едно цяло. Нямаше посока, не се чуваше друг звук освен падането на сняг върху сняг. Помисли си, че ако легне на земята, снегът ще го покрие; когато се стопи, ще отмие сълзите от очите му, след време ще отмие очите от главата му, после и кожата от черепа му.
Ейда и Руби подремнаха, Стоброд започна да се дави и кашля. Ейда си беше легнала с дрехите и се събуди със странното усещане от крачоли, увити около краката си. Колибата беше студена, огънят тлееше. Светлината отвън беше странна, остра, вещаеше сняг. Руби отиде при Стоброд. От ъгълчето на устата му се стичаше ивица алена кръв. Отвори очи, но не я разпозна. Тя сложи длан на челото му, погледна Ейда.
— Гори. — Отиде в ъгъла на помещението и започна да събира паяжини, докато направи топка; бръкна в торбичката с корените, извади два и разпореди: — Донеси вода, ще направя нова превръзка за онази дупка в гърдите му. — Хвърли дърва в огъня и се наведе да го разпали.
Ейда прибра коса и сложи шапката, за да я придържа. Отиде до потока с кофата, напълни я и я занесе на коня, който шумно я изпи до дъно. Напълни я още веднъж и тръгна към колибата. Снегът падаше на парцали от натежалото сиво небе, ръката, която държеше кофата побеля мигновено. Повя вятър и повдигна яката й.
Почти беше стигнала до колибата, когато леко движение привлече погледа й към мястото, откъдето миналия ден бяха влезли в лагера. Диви пуйки си проправяха път сред снега — десет или повече птици сред голите стволове на дърветата. Водеше ги голям сив мъжкар. Правеше една-две крачки, спираше, опипваше снега с човка, после продължаваше напред. Пуйките се катереха нагоре по хълма, силно приведени напред, с гърбове почти успоредни на земята. Придвижваха се с усилие, като стари хора, които влачат тежък товар. Бяха слаби, с удължени тела, не приличаха на питомните си роднини.
Ейда се премести бавно, така че да остави колибата между себе си и птиците. Влезе, сложи кофата на огнището. Стоброд лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени, лицето му беше пепеляво жълто като застинала мас. Руби стана от мястото си до него и се зае да приготвя водата и корените.
— На хълма има пуйки — съобщи й Ейда.
Руби вдигна поглед.
— Нямам нищо против да похапна малко пуешко. Пушката е заредена. Иди да отстреляш една.
— Никога не съм стреляла.
— Много е лесно. Вдигаш предпазителя, прицелваш се и натискаш спусъка. А, да, не затваряй очи, докато го правиш. Ако пропуснеш, пробваш пак. Притискаш приклада здраво към рамото си, иначе можеш да си счупиш ключицата при отката. Трябва да се движиш бавно, защото дивите пуйки имат способността да се изпаряват в нищото. Ако не можеш да се приближиш поне на двайсет крачки, няма нужда да хабиш заряда.
Руби започна да мачка корените с ножа върху един плосък камък. Ейда не помръдна. Руби я погледна отново. Видя изписаната на лицето й несигурност.
— Какво му мислиш толкова! Най-много да не уцелиш нито една, на всеки ловец на тоя свят се случва. Хайде, отивай!