Навън вече се стъмваше. Руби седеше до огъня с кръстосани крака и ръце на коленете. На раменете си бе наметнала одеяло. Дялкаше елова клонка. Ръгаше пуйките раздразнено, докато изпод кожата потече прозрачен сок, който изсвистя върху жарта.
— Какво има? — попита я Ейда.
— Наблюдавах те как се държиш с него сутринта и оттогава не спирам да си мисля.
— За него?
— За теб.
— Какво за мен?
— Опитвах се да разбера какво си мислиш, но нищо не можах да измисля. Ще ти кажа направо какво мисля аз. Става дума, че можем и без него. Може да си мислиш, че не можем, ама не е така. Тъкмо започнахме. Вече виждам в мислите си как трябва да изглежда домът ни. Знам и какво трябва да се направи. Реколтата и животните. Земята и постройките. Ще ни трябва много време. Но знам какво трябва да се направи. Във война или мир, няма нещо, което да не можем да направим сами. Той не ти трябва.
Ейда гледаше в огъня. Потупа ръката на Руби, после я хвана, разтърка дланта с палец, докато почувства жилите под кожата. Свали един от пръстените си и го сложи на ръката й, наклони я към светлината, за да го погледне. Голям смарагд в гнездо от бяло злато с по-малки рубини около него. Подарък за Коледа от Монро преди много години. Ейда понечи да го остави, но Руби го напъха грубо обратно на пръста й.
— Той не ти трябва — натърти Руби.
— Знам, че не ми трябва. Но мисля, че го искам.
— Е, това е вече нещо съвсем различно.
Ейда замълча, не знаеше какво да каже, но мислите се блъскаха в главата й. Неща, които в предишния й живот бяха немислими, сега изглеждаха възможни, дори необходими. Мислеше си, че Инман е бил сам прекалено дълго, като отшелник. Без утехата на човешката топлина, без допир на близост. Същото се отнасяше и за нея.
— Едно нещо съм сигурна, че не искам — изрече ти накрая. — Не искам някой ден след години да осъзная, че съм се превърнала в нещастна старица, която гледа назад и съжалява, че не е проявила повече смелост точно в този момент.
Инман се събуди чак вечерта. Огънят беше почти изгаснал и хвърляше само слаби отблясъци в колибата. Нямаше как да разбере кое време е. За момент дори не помнеше къде се намира. Отдавна не беше спал два пъти на едно и също място. Остана да лежи неподвижно и се опита да възстанови в ума си поредица от дни, в които се е събуждал в познато легло. Стана, начупи клони и ги хвърли в жарта, духа известно време, докато припламнаха и по стените се появиха сенки. Едва тогава можеше да каже със сигурност в коя част на света се намира.
Инман чу как някой си поема дъх с хъхрене. Извърна се и видя Стоброд, който лежеше с блеснали черни очи. Опита се да си спомни кой е мъжът. Казаха му, но той забрави.
Стоброд разкриви уста и издаде някакъв звук. Погледна Инман и каза:
— ’маш вода?
Инман се огледа, не видя кана, нито кофа. Стана, прокара ръце през лицето и косата си.
— Ще ти донеса да пиеш.
Взе бутилка за вода от раницата си, но беше празна. Сложи пищова във войнишката торба и я нарами.
Отмести вратата. Навън беше тъмно, вятърът навяваше гъстия сняг.
— Ей сега ще се върна.
Обърна се отново към Стоброд:
— А те къде отидоха?
Стоброд лежеше със затворени очи. Не направи усилие да отговори, с изключение на лекото потрепване на двата пръста, които се показваха изпод одеялото.
Инман пристъпи навън, подпря вратата на мястото й, застана отпред и зачака очите му да привикнат с тъмнината. Миришеше на студ и сняг. Долавяше се специфичният мирис на дим и мокри камъни. Когато виждаше достатъчно, за да ходи, тръгна към потока. Снегът беше дълбок до коляно. Потокът изглеждаше черен и бездънен, сякаш течеше в дълбока цепнатина, стигаща до центъра на земята. Клекна, остави бутилката да се напълни, водата по ръцете му беше по-топла от околния въздух.
Тръгна обратно и видя отблясъците от огън през цепките в стените на колибата, в която беше спал. Също и от още една колиба, надолу покрай потока. Усети аромата на печено месо и внезапно почувства вълчи глад.
Влезе, повдигна Стоброд и наля малко вода в устата му. После Стоброд се подпря на лакти и с помощта на Инман, който придържаше бутилката, пи жадно, докато накрая се задави и закашля. Вдигна глава с отворена уста и протегнат врат. Гръклянът му се местеше, за да преглътне. Стойката, начинът, по който косата му стърчеше, наперените бакенбарди и обърканият поглед напомниха на Инман за новоизлюпено пиле, за същия крехък, ужасяващ апетит към живота.