Виждал го бе и преди, виждал бе и обратното — желаната смърт. Мъжете приемаха раните различно. През последните години бе видял толкова много простреляни мъже, че вече бе приел това за нормалното им състояние. Естественото състояние на света. Виждал бе огнестрелни рани във всички възможни части на тялото. Също и всички възможни резултати от прострелване — от незабавната смърт до жестоката агония на един мъж при Малвърн Хил, чиято дясна ръка бе откъсната, а той стоеше и се смееше гръмогласно, съзнавайки, че няма да умре, но и никога вече няма да може да натиска спусъка.
Инман не можеше да определи каква ще е съдбата на Стоброд, нито от изражението на лицето му, нито от състоянието на раните му, които след внимателен оглед се оказаха засъхнали, превързани с паяжина и накълцани корени. На допир беше горещ, но Инман отдавна вече не се опитваше да предскаже дали някой прострелян ще умре или не. От опит знаеше, че понякога дълбоките рани зарастват, а малките гноясват. Всяка рана може да зарасне на повърхността и да продължи да дълбае навътре, в сърцевината на човека, докато го прояде. Както при повечето неща в живота, логика тук нямаше.
Инман подсили огъня и когато колибата се освети и затопли, излезе и остави Стоброд да спи. Отиде отново до потока, наплиска лице с шепи ледена вода. Отчупи малко буково клонче, нацепи края му с нокът и си изми зъбите. После отиде при другата колиба. Застана отпред и се заслуша, не чуваше гласове. Ароматът на печено пуешко изпълваше въздуха.
— Ехо?
Изчака, отговор не последва. Извика отново. Почука на вратата. Руби я открехна малко и погледна навън.
— О! — каза, сякаш бе очаквала другиго.
— Събудих се. Не знам колко дълго съм спал. Онзи човек искаше вода, дадох му малко.
— Спал си повече от дванайсет часа — информира го Руби, докато отместваше вратата, за да го пусне.
Ейда седеше по турски до огъня, вдигна поглед. Жълтата светлина осветяваше лицето й, косата й бе разпусната по раменете. За Инман това бе най-прекрасната гледка на света, миг по-късно се изплаши от мисълта си. Беше толкова красива, усети болка от силата на това усещане. Притисна скулата си с пръст. Не знаеше какво да прави. Никое от заучените действия или реплики не изглеждаха подходящи. Свали шапка. Не можеше да разчита на добрите маниери в индианска колиба насред снежна буря, поне не на познатите. Реши просто да седне до нея.
Преди изобщо да се реши и да остави нещата си в ъгъла, тя се изправи, пристъпи към него и направи жест, който той никога нямаше да забрави. Протегна ръка, постави я на кръста му. Другата опря на корема му точно над колана.
— Толкова си слаб.
Инман не знаеше какво да отговори.
Ейда отдръпна ръце.
— Кога си ял за последно?
Опита се да преброи изминалите дни.
— Преди три дни. Или четири.
— Тогава значи си достатъчно гладен, че да не обръщаш внимание на кулинарните умения на готвачките.
Руби беше обезкостила едната птица и вече приготвяше бульон в голяма тенджера за Стоброд. Ейда накара Инман да седне до огнището, даде му чиния с парче пуйка. Руби коленичи и се зае да бърка съсредоточено тенджерата. Обра сивкавата пяна с върбова кора, тъй като не намери дрян, който й трябваше за тази работа. Изтръска пяната в огъня.
Докато Инман изяждаше парчето пуйка, Ейда приготви истинска вечеря. Накисна сушени ябълки, запържи парчетата втвърдена каша в мазнината от парче свински бут. Когато хванаха коричка, ги извади, сипа ябълките в тигана и разбърка. Готвеше седнала по турски, леко приведена, за да стига огъня. Извърна се малко настрани и протегна крак. Инман я наблюдаваше с интерес. Още не беше свикнал да я вижда в панталони, намираше свободата на движенията и позата й доста вълнуваща.
Крайният резултат от готвенето на Ейда бе вкусно кафеникаво ястие с дъх на дим и свинска мас, точно храната, необходима за идващата зима — храна, която предлага утеха в кратките дни и дългите нощи. Инман се нахвърли върху яденето с вълчи апетит, после се спря.
— Вие няма ли да хапнете?
— Вечеряхме неотдавна — отвърна Ейда.
Инман се хранеше мълчаливо. Преди да приключи, Руби прецени, че пуйката е пуснала каквото е имала в речната вода. Наточи, колкото да напълни наполовина по-малката тенджера. Бульонът от дивата птица беше ароматен и мътен.