— Ще пробвам да го накарам да хапне малко от това — каза тя.
Хвана тенджерата и тръгна към вратата. Преди да излезе каза:
— Време е да сменя превръзката на раната, та ще постоя малко при него. Така да се каже, може да се позабавя.
В отсъствието на Руби колибата изведнъж се смали, сякаш стените ги притискаха. Не знаеха какво да си кажат. За миг всички стари правила, които забраняваха млада жена да остава насаме с мъж, се върнаха; чувстваха се неудобно. Ейда си каза, че Чарлстън и полковете стари лели, които налагаха безкрайните ритуали за предпазване на младите дами, бе само въображаемо място, далеч от света, в който живееше сега. Като Аркадия или острова на Просперо.
За да запълни мълчанието, Инман започна да хвали храната, сякаш се намира на неделен обяд. Едва бе стигнал до похвалите за пуйката, когато се почувства глупаво и замлъкна. В следващия миг в него се надигнаха безброй желания. Изплаши се, че ако не млъкне и не насочи мислите си другаде, ще избълва плашеща бъркотия от думи.
Стана, отиде до торбата, извади Бартрам и го показа на Ейда, сякаш да докаже нещо. Книгата беше намачкана и овързана с мръсна връв; вече месеци наред ту се мокреше, ту съхнеше и сега изглеждаше омърляна и допотопна като книга, събрала цялата мъдрост на една цивилизация. Разказа й как му е помогнала да издържи дългия път, как нощ след нощ я е чел на светлината на самотния си бивак. Ейда не я знаеше, Инман я описа като книга, която разказва точно за тази част на света и всичко важно в нея. Сподели мнението си, че тази книга е почти божествена и е толкова велика, че можеш да отвориш напосоки, да прочетеш само едно изречение и пак да почувстваш удоволствие и мъдрост.
За да докаже твърдението си, той издърпа края на връвта, книгата се отвори. Сложи пръст върху едно изречение, което както обикновено започваше с изкачването на връх и продължаваше почти цяла страница. Малко след като зачете на глас, вече с нетърпение очакваше да стигне края, защото в него сякаш се говореше единствено за плътска наслада. Гласът му подрезгавя и заплаши да извика руменина по лицето му.
Когато стигнахме до върха, пред нас се разкри вълшебна гледка: огромна шир от зелени ливади и ягодови полета; виеща се бляскава река, която поздравяваше с всяка своя извивка надигналите се зелени туфи, покрити с много цветя и ароматни ягодови листа; около тях се разхождаха ята пуйки; стада елени ходеха сред тревата или препускаха по хълмите, групи млади девойки от племето чероки — някои заети да берат щедрите ароматни плодове, други с вече напълнени кори от магнолия, азалия, здравец, омайни зюмбюли, сладък жълт жасмин и покоряващи цветове глициния — разтваряха красотата си за трепетния бриз и къпеха изящните си крака в прохладните бързи потоци; в това време други групи, по-весели и освободени, вече си крадяха една на друга ягодите или се гонеха напосоки, изкушаваха, мажеха устни и бузи със сока на щедрия плод.
Свърши и замълча.
— Наистина ли е така? — попита Ейда.
— Никак даже.
Онова, което му се искаше да направи, бе да легне на постелята от клони с Ейда, да я прегърне, както Бартрам без съмнение искаше да легне до девойките под клоните на дърветата. Вместо това върза книгата и я остави в нишата в стената до някаква стара дървена купа. Започна да събира съдовете. Застана, като едва ги крепеше в ръцете си.
— Ще ида да ги измия.
Отиде до вратата и се обърна. Ейда седеше неподвижно и гледаше жарта. Инман отиде до потока, клекна и изстърга всеки съд с пясък от дъното на черната вода. Снегът беше понамалял. Падаше право надолу и дори камъните в потока вече имаха бели шапки. Инман издиша няколко облака пара сред снежинките и се опита да реши какво да прави. Щеше да му трябва повече от дванайсет часа сън и хубава вечеря, за да се оправи, но поне вече можеше да си събере мислите. Знаеше, че от всичко най-много копнее да се отърси от самотата. Прекалено много бе започнал да се гордее със смелото си пътуване, със своето единачество, със самотата си.
Коремът и гърбът му все още пазеха допира на Ейда. И докато клечеше насред тъмнината на Студената планина, това изпълнено с нежност докосване му се струваше ключът към живота на този свят. Каквито и думи да напираха в него, бяха нищо в сравнение с това докосване на човешка ръка.
Върна се в колибата, решен да отиде при Ейда, да я придърпа към себе си и да изрази всичките си желания. Само че когато намести вратата отвътре, топлината на огъня го блъсна и пръстите му се схванаха. Бяха изранени от пясъка, замръзнали от студената вода, застанали неподвижно като щипките на раците, които бе виждал да се разхождат важно по брега. Кошмарни създания, които размахваха нещастните си оръжия срещу целия свят, дори срещу събратята си. Инман сведе поглед към съдовете — тенджерата и тигана — и видя, че по тях все още има застинала мас. Значи усилията му са били напразни, със същия успех можеше да остане вътре и да ги остави да обгорят обърнати на огъня.