Ейда, затулила уста с шепа, се наведе и тихо каза нещо на човека от другата страна на пътеката между скамейките. Той се надигна, бръкна в джоба си и извади две монети. После се приближи до ковчега и сложи по една и върху двете очи на Монро, защото ако покриеше само отвореното, трупът щеше да заприлича на пират.
Опелото бе изцяло импровизирано, тъй като в околността нямаше друг ръкоположен свещеник от тяхната вяра, а всички други от различните разновидности на местния баптизъм бяха отказали да го отслужат, за да си отмъстят на Монро заради нежеланието му да повярва в един Бог, изискващ сурови ограничения по отношение търпението и милостта Му. Всъщност Монро бе проповядвал, че Бог изобщо не е като нас и не е склонен да ни подлага на мъки, докато кръвта ни избликне и изцапа бялото Му одеяние, а по-скоро гледа и на добрите, и на лошите люде с кротко и недоумяващо състрадание.
Така че трябваше да се задоволят със словата на няколко души от паството. Един след друг те се качваха на амвона и заставаха с наведени глави, за да не гледат хората в очите, особено Ейда, която седеше на първата скамейка на женската страна. Траурната й рокля, боядисана предния ден в черно със зеленикав оттенък като перата на главата на паток, все още миришеше на боята. В студената й скръб лицето й бе бяло като оголено сухожилие.
Мъжете говореха смутено за учеността на Монро и за другите му прекрасни качества. За това как още с пристигането си от Чарлстън бе пръснал ярка светлина в душите на миряните. Припомниха милосърдните му дела и мъдрите съвети, които бе давал. Еско Суангър бе един от ораторите, който се изразяваше малко по-добре от останалите, макар и не по-малко притеснено. Говори за Ейда и сполетялата я ужасна загуба, за това колко ще липсва на всички тук, когато се върне у дома в Чарлстън.
След това застанаха около гроба, докато шестимата мъже, които бяха изнесли ковчега от църквата, го спускаха с въжета в земята. Когато опря в дъното, някой прочете последна молитва, споменавайки неуморната и енергична служба на Монро за благото на църквата и миряните, както и изненадващата внезапност, с която бе изпаднал във вечния сън на смъртта. В тези прости събития той като че съзираше послание към живите, предупреждаващо ги колко преходен е животът и че това е урок, изпратен им от Бог.
Стояха и гледаха как заравят гроба. Ейда извърна глава и се взря към завоя на реката, защото моментът бе непоносимо тежък. Когато притъпкаха пръстта и оформиха могилката, хората тръгнаха да се разотиват. Сали Суангър хвана Ейда за лакътя и я поведе надолу по хълма.
— Можеш да останеш у нас, докато се приготвиш за връщането си в Чарлстън — каза тя.
Ейда се спря и я погледна.
— Няма да се връщам в Чарлстън.
— Господи! — възкликна мисис Суангър. — Че къде ще идеш?
— Ще си остана тук, поне засега — отвърна Ейда.
Мисис Суангър зяпна от учудване, после се овладя.
— И как ще живееш?
— Не знам.
— Но поне днес няма да оставаш сама в онази голяма мрачна къща. Ела да обядваш с нас и остани колкото искаш.
— Благодаря — каза Ейда.
Остана у Суангърови три дни и се върна в празната къща, уплашена и самотна. След три месеца страхът някак отшумя, но това не я утешаваше много, тъй като гледаше на новия си живот просто като на прелюдия към онази възраст, когато ще е гаснеща в уединението си старица.
Ейда си тръгна от гроба и се спусна по хълма към пътя, откъдето реши да продължи нагоре край реката и да се прибере в Блек Коув по пряката пътечка. Освен че бе по-кратък, този маршрут имаше предимството, че минава покрай пощата. А също и покрай фермата на Суангърови, където може би щяха да я поканят да обядва.
По пътя срещна бабичка, която караше пред себе си рижо теле и двойка пуйки, шибайки ги с върбова пръчка, когато се отклоняваха. После я застигна мъж с лопата в ръцете, който крачеше бързо, приведен напред. Върху лопатата имаше купчинка живи въглени. Мъжът се ухили и без да спира, обясни през рамо, че е оставил огъня си да угасне и е ходил да си вземе назаем. След това Ейда видя друг човек под орехово дърво, окачил на един от клоните му пълен олюляващ се чувал. На дървото бяха кацнали три гарвана, които мълчаливо го наблюдаваха. Човекът бе як. Грабнал дръжка от мотика, той с все сила бъхтеше чувала, който изпускаше облаци прах. Говореше му, ругаеше го, сякаш единствено той бе виновен за окаяния му живот. Чуваше се глухото тупване, задъханото му дишане и мърморене, стърженето на песъчинките под краката му, когато се наместваше, за да замахне отново. Ейда го загледа и отмина, после се спря, върна се и го попита какво прави. „Вършея боб“, отговори той. Даде да се разбере, че мрази всяко зрънце в чувала. Че го е садил и отглеждал с омраза. Че е забивал коловете и е плевил редовете с омраза, че с омраза е гледал как цъфти, как връзва и се налива. Че го брал, проклинайки всяка шушулка, до която се докосват пръстите му, че ги е хвърлял в кошницата като мръсотия, полепнала по ръцете му. Вършеенето била единствената част от целия процес, която му доставяла удоволствие, дори по-голямо от самото ядене.