Ейда го погледна, пое дълбоко въздух няколко пъти, после отмести поглед. От изражението на лицето й разбираше, че бе събрала всичката си смелост, за да го докосне по онзи начин, да го прегърне. Преди не би направила нещо толкова интимно. В това не се съмняваше. Тя бе поела към място и ред, изцяло различни от онези, с които бе отраснала. Но в онзи далечен август той бе този, който не позволи на думите да бъдат изречени и сега тежестта да ги изрече лежеше изцяло на неговите плещи.
Остави съдовете и се приближи. Седна зад нея, допря дланите й една в друга, после до бедрата си. Сгъна ръце, промуши ги под нейните и я притисна до себе си. После протегна ръце към огъня, като докосваше с китки раменете й.
— Писа ли ми, докато бях в болница? — попита я.
— Няколко пъти. Две писма през лятото и кратка бележка наесен. Само дето разбрах, че си там, едва когато вече си бил тръгнал, та първите две писма са отишли във Вирджиния.
— Не са ме заварили. Разкажи ми какво пишеше в тях.
Ейда му разказа накратко, макар и не точно нещата, които бе писала. Описа ги така, както би ги преправила, ако трябваше да ги напише сега. Такава възможност животът рядко предлага, да пренапишеш дори частица от миналото, така че Ейда я оползотвори докрай. С новото си съдържание писмата бяха по-приятни и за двамата. По-разголващи, с повече подробности от живота й, по-пламенни, по-сигурни и прями. За бележката не каза нищо.
— Иска ми се да ги бях получил — каза Инман накрая. Канеше се да добави, че щяха да му помогнат в едни от най-тежките дни, но точно сега не му се говореше за болницата.
Държеше ръце към огнището и си мислеше за множеството зими, в които то е останало студено. Накрая каза:
— Двайсет и шест години са минали, откакто тук за последно е горял огън.
Това им даде тема за разговор. Известно време се отпуснаха и говориха като хора сред останките на миналото — с неутешимото чувство, че сме на този свят за малко, а няма да ни има цяла вечност. Представяха си първия огън в това огнище, на хората, седели пред него. Индианско семейство. Майка, баща, деца, стара баба. Измисляха неповторими личности, трагични или комични в зависимост от всяка история. Инман описа едно от момчетата като Плувец, странно и загадъчно. Харесваше им да измислят живота на въображаеми хора, които инстинктивно бяха по-завършени, отколкото някой от двамата би могъл да бъде някога. В своята история Ейда и Инман ги предупреждаваха за края на техния свят. И макар да е истина, че всяка епоха смята света за крехък, на самия ръб на вечния мрак, Ейда и Инман се съмняваха, че някога в историята усещането за края ще бъде отново така остро. Страховете на онези хора се бяха сбъднали изцяло. Останалият свят ги бе намерил дори тук и се бе стоварил върху тях с цялата си тежест.
Когато историята завърши, останаха мълчаливи, обхванати от неприятното усещане, че се намират на място, където някога е съществувал друг живот и внезапно е изчезнал.
След известно време Инман й разказа как по целия път към дома единственото, което си е мислел, е дали тя ще го приеме, дали ще се омъжи за него. Бе запазил тази мисъл и я бе превърнал в мечта. Но точно сега не можеше да я помоли да се обвърже. Не и с някого толкова объркан като него.
— Страхувам се, че съм погубен необратимо. А ако наистина е така, след време и двамата ще живеем в нещастие и горчивина.
Ейда се размърда, обърна се и го погледна през рамо. Разкопчал бе яката си, под нея се виждаше бялата следа от раната на врата. Видя и другите, в изражението на лицето му и в очите, които избягваха нейните.
Обърна се отново напред. Помисли си, че природата има лек за всяка болка и всяко зло. Всяко нейно кътче крие енергия и лек, способни да затворят и най-дълбоката рана от външния свят. Дори и най-скритият корен, дори паяжината имаха свое предназначение. А от недрата бликат целебни извор. При всички случаи обаче човек трябва да положи усилия, защото ако се съмнява, дори и те няма да помогнат. Поне това бе успяла да научи от Руби.