Накрая каза, без да го поглежда:
— Вярвам, че хората могат да бъдат изцелени. Не всички, едни по-бързо от други. Но за някои има цяр. Не виждам защо да няма и за теб?
— Защо не и за мен? — повтори Инман, сякаш му трябваше време да проумее тази мисъл.
Отдръпна ръце от огъня и докосна лицето си, за да провери дали са все още студени като ледени висулки. Бяха изненадващо топли. Нагорещени като оръдие. Докосна черната коса, разстлана свободно по раменете й, събра я на плитка. Вдигна я и с върховете на пръстите си докосна вдлъбнатината на врата й и фините къдрици. Пусна косата, целуна главата й и вдиша познатия аромат. Наклони се назад и я придърпа към себе си.
Тя намести глава под брадичката му и той почувства приятната тежест на тялото й. Прегърна я силно, а от устата му неочаквано потече порой от думи. Този път не се опита да стисне зъби и да ги преглътне. Разказа й за първия път, когато бе гледал врата й, седнал зад нея в църквата. За чувството, което не го е напускало оттогава. Говореше за изгубеното време от онзи момент досега. Безкрайно дълго време. Но смяташе, че няма смисъл да мислят как е можело да използват тези години по-добре, защото по-зле от това, той не би могъл да ги изживее. Бяха безвъзвратно загубени. Човек може вечно да скърби за изгубеното време и направените грешки. За мъртвите и собствената си изгубена душа. Но мъдростта на вековете ни зове да не скърбим вечно. А предците ни са видели много и са познали много истини, защото човек може да скърби, докато сърцето му пресъхне, и накрая пак ще е там, откъдето е тръгнал. Оплакването няма да е променило нищо. Загубеното няма да се върне. Ала той ще е загубен навеки. И ще има единствено своите отворени си рани, с които да запълни празнотата. Може да избере единствено дали да продължи или не. Но ако продължи, трябва да е със съзнанието, че ще носи белезите със себе си завинаги. Така или иначе, през всички тези години, той бе запазил в мислите си желанието да целуне онази вдлъбнатина на врата й и сега го направи. Ето защо вярваше, че в сбъдването на толкова дълго лелеяно желание има частица изкупление.
Ейда не си спомняше въпросната неделя, просто една от многото. Нямаше какво да добави към неговия спомен, за да го сподели. Знаеше обаче, че с думите си Инман се бе отблагодарил за това, че го докосна. Облегна се назад, прибра косата от раменете си и я вдигна. Наклони леко глава.
— Направи го пак.
Преди Инман да успее да реагира, навън се чу шум. Когато Руби премести вратата и промуши глава, Ейда вече седеше изправена с пусната коса. Руби ги огледа, усети притеснението им, забеляза, че той седи зад нея.
— Искате ли да се върна и първо да се покашлям?
Не получи отговор. Затвори вратата и сложи тенджерата на пода. Изтупа снега от палтото и шапката си.
— Треската поотслабна. Ама нищо не се знае. Ту се засилва, ту отслабва.
Погледна Инман.
— Насякох малко клони и стъкмих по-добро легло, не само от одеяла — Замълча. После добави: — Все някой може да се възползва от него.
Ейда взе един клон и разрови огъня, после го хвърли в пламъците.
— Отивай — обърна се към Инман. — Знам, че си изморен.
Колкото и да бе изморен обаче, дълго не можа да заспи. Стоброд хъркаше и мърмореше части от припева на някаква екзотична песен за цигулка, която в най-общи линии гласеше следното: „Катери се маймуната нагоре и високо, и лъсва нейният ти-ри-ри-ра, ри-ри-ра.“ Инман бе чувал мъже да говорят какви ли не неща, докато се лутат из мрачния свят на полусъзнанието, от молитви до псувни. Но откъм глупости, това държеше първо място.
В кратките интервали тишина, Инман се опитваше да избере за коя част от вечерта да си мисли. Ръката на Ейда на корема му или молбата й точно преди да влезе Руби. Унесе се, преди да е стигнал до някакво решение.
Ейда също дълго лежа будна. В главата й се блъскаха множество мисли. Инман изглеждаше много по-състарен, отколкото можеше да се очаква за четири години — толкова слаб, мрачен и сдържан. За миг си помисли, че и тя трябва да се тревожи за красотата си, толкова е почерняла, загрубяла. После си помисли как човек живее ден за ден, след време се поглежда и вижда някой друг, далечно напомнящ за предишния човек — роднина, брат или сестра, с когото някога си живял. Само че това е различен човек, с отделен живот. Без съмнение нито тя, нито Инман бяха онези млади, които се разделиха преди толкова време. Но пък й се струваше, че сега харесва и двамата повече от тогава.
Руби подскочи в постелята си, завъртя се, успокои се, после отново се завъртя. Седна и изпухтя недоволно: