— Не мога да заспя и знам, че и ти не спиш, ами си мислиш любовни работи.
— Будна съм — каза Ейда.
— Не мога да мигна, защото непрекъснато се чудя какво ще правя с него, ако оживее.
— С Инман?
— С татко. Такава рана се лекува бавно. А доколкото го познавам, той ще остане на легло, колкото се може повече. Не знам какво да го правя.
— Ето какво: ще го заведем у дома и ще се грижим за него. Както е ранен, никой няма да тръгне да го търси. Поне не скоро. А и тази война все някой ден ще свърши.
— Задължена съм ти.
— Никога не си била задължена на никого. Не изгарям от желание да съм първата. Стига ми едно благодаря.
— И това също.
Помълчаха известно време, после Руби каза:
— Много нощи като малка седях сама у дома и ми се искаше да занеса цигулката му при водопада, да я пусна и вятърът да я отнесе. Представях си как ще я гледам, докато се смали до малка черна точка, а после ще си мисля за сладкия звук от разбиването й в скалите.
Следващата сутрин беше сива и още по-студена. Снегът вече не падаше твърд на остри снежинки; сипеше се мек като брашно. Всички спаха до късно, Инман закуси в колибата на жените — бульон от пуйка с парченца месо.
Към обяд Ейда и Инман нахраниха и напоиха коня, после отидоха заедно на лов. Надяваха се да убият още пуйки, а ако имат късмет дори елен. Тръгнаха нагоре по склона, но нищо в гората не помръдваше, в снега нямаше дори следи. Катериха се сред кестените, после сред елите и чак до билото. Следваха извивките му. Все още нямаше дивеч, като се изключат два глухара високо сред клоните. Дори и да удареха някой, нямаше да има и две хапки месо, така че предпочетоха да не стрелят нахалост.
Накрая стигнаха до голям плосък камък. Инман забърса снега, седнаха един срещу друг с кръстосани крака, загърнати в неговото одеяло. Светлината едва прозираше под завивката. Инман извади орехите от торбата, счупи ги с един камък и ги изядоха. Когато свършиха, той хвана раменете на Ейда, наведе се и опря чело в нейното. За момент настъпилата тишина бе нарушавана единствено от падащия по одеялото сняг, след това Ейда заговори.
Искаше да му разкаже как се е превърнала в това, което е. И двамата се бяха променили. Той имаше нужда да го чуе. Разказа му за смъртта на Монро, за обкръженото му от цветя лице в онзи дъждовен ден. За това как решила да не се връща в Чарлстън, за лятото и всичко за Руби. За времето, за животните и растенията, и нещата, които започваше да разбира. За всички форми на живота. Човек може да изгради живота си върху основата на това знание. Монро й липсваше повече от всякога, разказа на Инман множество прекрасни неща за него. Но му каза и едно ужасно нещо: той се бе опитал да я остави завинаги дете и при слабата й съпротива, почти бе успял.
— Трябва да знаеш и нещо за Руби. Каквото и да се случи между нас двамата, искам тя да остане в Блек Коув, докато желае. Ще се радвам, ако никога не си тръгне, а ако не иска да остане, ще страдам от отсъствието й.
— Въпросът е дали тя може да свикне с присъствието ми.
— Мисля, че може. Стига да разбереш, че тя не е прислуга, нито пък е наемник. Тя е моя приятелка. Не приема заповеди и не чисти нощни гърнета освен своето собствено.
Станаха от камъка и продължиха лова, слязоха във влажна долина, изпълнена с богатия аромат, характерен за местата, където расте подбел, минаха през скупчени вечнозелени храсти и стигнаха до малко поточе. Заобиколиха повалена ела, протегнала ствол насред горския под. Разклоненията на корените стърчаха на височина колкото къща, а закачени по тях, на много метри височина, висяха камъни колкото бъчви. В образувалата се дупка Ейда намери туфа лютичета, чиито заоблени листа бяха увехнали, но все още се разпознаваха сред снега под една огромна върба, чийто ствол вероятно бе по-дебел от хванатите ръце на петима мъже.
— Руби се нуждае от лютиче за баща си — каза Ейда.
Коленичи при дървото и наскуба от растението. Инман стоеше и гледаше. Сцената беше съвсем проста. Коленичила жена копае земята, висок мъж стои и се оглежда в очакване. Ако не беше машинно тъканият плат на дрехите им, можеха да са от всяка една епоха в историята на човечеството. Толкова малко знаци, показващи конкретна епоха. Ейда изтърси пръстта от белезникавите корени и ги прибра в джоба си.
Едва когато се изправи, забеляза забитата в дървото стрела. Очите й почти я пропуснаха като счупен клон, защото част от прекършеното тяло беше се запазила. Дървесината почти беше прогнила, но все още се държеше за върха, благодарение на здравите намотки. Сив, кремъчен връх с плавни прорези. Идеална симетрия на формата, каквато само човешка ръка може да постигне. Върхът беше забит на няколко сантиметра в ствола, който бе расъл около него, сякаш в опит да погълне този белег. Върхът бе плосък и дълъг. Ейда го посочи на Инман.