— За лов на елени. Или бойна стрела — обясни той.
Наплюнчи палец и го прокара по видимата част от върха на стрелата, сякаш пробваше острието на нож.
— Все така остър.
По време на есенната оран и почистването Ейда и Руби бяха открили голям брой малки стрели за птици, но тази й се струваше различна, сякаш все още жива. Отстъпи назад и я разгледа от разстояние. Все пак това беше малък предмет. Пропуснат изстрел отпреди сто години. Може би повече. Много отдавна. Или не много отдавна, в зависимост от гледната точка. Ейда пристъпи към дървото, постави пръст в края на стрелата и се опита да я разклати. Не помръдна.
Вероятно стрелата можеше да се смята за ценна находка, частица от друг свят, точно така гледаше на нея Ейда. Предмет вече на изчезване от този свят.
Инман обаче не смяташе така.
— Някой все пак си е останал гладен — каза той.
Дали стрелецът бе пропуснал целта поради неопитност? Или пък от отчаяние? А може би внезапен повей на вятъра я бе отклонил от целта? Или грешката се дължеше на недостатъчно светлина?
— Запомни това място.
Инман предложи да идват тук до края на живота си, за да гледат как стрелата постепенно загнива, как дървесината малко по малко поглъща кремъчния връх. След години двамата с Ейда щяха да дойдат тук прегърбени, посивели, обградени от деца — ясно виждаше тази картина от бъдещето, макар че не можеше да си представи какъв ще бъде светът тогава. Стрелата щеше да е изчезнала. Върбата щеше да се издига още по-високо и щеше да е погълнала напълно върха на стрелата. За нея щеше да напомня само белегът по напуканата кора на дървото.
Не можеше да си представи чии ще са децата, но те щяха да наблюдават като омагьосани как двамата старци издълбават с нож меката дървесина на върбата, под която щеше да се появи като от фокусническа шапка върхът на стрелата. Точно така си представяше сцената Инман — малък фокус, предназначен да смае децата. Въображението на Ейда не бе толкова развихрено, но въпреки това ясно си представи смаяното изражение на малките личица.
— Индианците — прошепна Ейда, потънала напълно в разказа му за бъдните времена. Да, това щяха да са единствените думи на двамата старци, обясненията щяха да са излишни, само една дума щеше да е достатъчна: „индианците“.
Следобед се върнаха в лагера с празни ръце. Единственият им улов бяха китка лютиче и дърва за огъня. Влачеха клоните по земята и оставяха неравни следи по снега. Дебели кестенови клони и тънки кедрови вършини. Руби бдеше над Стоброд. Той беше в съзнание, дори като че ли разпознаваше Руби и Ейда, но появата на Инман го изплаши.
— Кой е този?
Инман се приближи, надвеси се над него внимателно и каза:
— Не се страхувай. Аз бях този, който ти даде вода. Не съм ти враг.
— Аха — прошепна Стоброд.
Руби навлажни парче плат и внимателно избърса лицето му. Стоброд бърчеше недоволно чело като дете. Руби накълца стиска от лютичето и наложи раните, друга част запари с гореща вода и му даде да я изпие. Той мигом заспа.
Инман изглеждаше изтощен.
— Няма да е зле и ти да си починеш малко — обади се Ейда.
— Събуди ме, като се свечери — отвърна той. Излезе навън, през открехнатата врата и видя, че снегът навън продължава да вали. Чу се кършене на клони, вратата се отвори, Инман остави наръч дърва до вратата и отново излезе. Ейда и Руби стъкнаха огъня и седнаха край него, наметнати с одеяло.
— Какво ще правим, като се затопли? Отсега трябва да помислим как да подредим нещата — обади се Ейда.
Руби измъкна едно клонче от наръча до огъня и нарисува карта в праха: Блек Коув. Очерта пътя, маркира къщата и хамбара, полята, овощните градини, ручеите. След това обрисува богатите времена, които ги очакваха. Щяха да си купят две мулета. Да почистят старите поля от плевелите и храстите. Да направят нова зеленчукова градина. Да разширят пасищата към гората. Да отглеждат достатъчно царевица и пшеница, за да задоволяват сами нуждите си от храна. Да разширят овощната градина. Да построят нов зимник. Дълги години работа. Но един ден щяха да се радват на натежали класове по полята, кокошки на двора, крави в пасището, прасета в кочините. Дори щяха да отглеждат две породи — за месо, с издължени крака и тела и от по-дебелите, с широки зурли, които са за сланина. В сушилнята щяха да висят опушени бутове, в котлето над огнището винаги щеше да плува по някоя мръвка. В зимника щеше да е пълно с ябълки и зеленчуци.