— Каква гледка само… — въздъхна Ейда.
Руби изтри картата с ръка. Седяха мълчаливо, след малко Руби склони глава и задряма, рисуването на бъдещето я бе изтощило. Ейда се взираше в огъня, слушаше пукането на дървата, слягането на жаравата. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на пушека, умението да разпознава различните дървета само по пушека бе истинското доказателство за способността на човека да вникне в същността на природата. Ейда с удоволствие би се отдала на усъвършенстването на това умение. Би предпочела да забрави толкова неща, които вече знаеше — неща, които вредяха на другите и в крайна сметка на нея самата.
Руби се събуди късно следобед, навън вече се бе смрачило. Изправи се, прозя се, потърка очи. Отиде да погледне Стоброд. Докосна челото му, зави го хубаво, постави нови превръзки върху раните.
— Пак е трескав. Тази нощ ще стане ясно дали ще оживее. Най-добре ще е да остана при него.
Ейда се приближи и постави длан на челото му. Не долавяше никаква разлика в състоянието му. Погледна въпросително Руби, но тя извърна глава и прошепна:
— Не мисля, че е редно да го оставям сам тази нощ.
Вече бе тъмно, Ейда отиде до другата хижа. Продължаваше да вали. Снегът бе натрупал толкова, че тя едва вървеше, олюляваше се, макар да се опитваше да стъпва в пъртината. Снегът отразяваше бледата светлина на звездите, а земята бе сякаш озарена от вътрешно сияние. Отвори тихо вратата и влезе. Инман спеше, не я усети. Огънят бе почти изгаснал. Инман бе подредил вещите си да съхнат, приличаха на експонати в музей, разположени на известно разстояние, сякаш всеки предмет се нуждае от свободно пространство, за да изпъкне сред останалите: дрехи, ботуши, шапка, раница, нож, канче, големия грозен пистолет с всичките приспособления за почистване и пълнене. Единственото, което липсваше на колекцията бе Бартрам и надписа: траперска екипировка.
Ейда свали палтото си, хвърли съчки в огъня и раздуха въглените. Приближи се до Инман, коленичи. Той лежеше с лице към стената върху наръч елови клони, от които се разнасяше остра миризма. Погали го по челото, отметна назад косата, прокара пръсти по очите, скулите, носа, устните, брадичката. Отметна одеялото, той бе свалил ризата си, докосна белега от раната на врата му. Притисна се към широките му рамене.
Той бавно се разбуди. Размърда се, извърна се към нея, дори като че ли разбра намеренията й, но клепачите му натежаха и отново заспа.
Светът бе толкова самотно място и за Ейда единственото спасение бе да легне до Инман, да притисне тяло до неговото. Толкова й се искаше да го направи. Но изведнъж като внезапен буреносен полъх я завладя паника. Прогони я решително и започна да разкопчава дългата редица копчетата на панталоните си.
Осъзна, че това не е дреха, която можеш да свалиш елегантно. Изхлузи безшумно единия си крак, но когато пренесе тежестта върху него, загуби равновесие и се наложи да подскочи два пъти, за да не падне. Погледна Инман, очите му бяха отворени и я следяха. Почувства се глупаво, искаше й се да бе на тъмно, а не осветена от жълтите пламъци на димящите кедрови цепеници. Ако беше с рокля, да я остави да се свлече плавно по тялото си. Да прекрачи събраните в краката си вълни. Вместо това стоеше с омотаните около единия й крак панталони на Монро.
— Обърни се — помоли.
— За нищо на света — отвърна Инман.
Тя се отдръпна припряно. Съблече се, притисна дрехите пред гърдите си и се извърна към него.
Инман се изправи с одеяло около кръста. До този момент беше лежал като мъртъв и ето че сега пред него стоеше животът — трябваше само да се пресегне и да го сграбчи. Наведе се към нея, издърпа дрехите от ръцете й и я притисна към себе си. Сложи длани върху стегнатите й бедра, после нагоре към хълбоците, опря ръце на ханша и погали вдлъбнатинката в основата на гърба й. После пръстите му продължиха нагоре и докоснаха една по една издатинките на гръбнака й. Помилва ръцете, след това плъзна длани надолу по извивките на тялото й, докато отново стигна до ханша. Опря чело върху корема й. Целуна я и усети аромата на кедров дим. Привлече я към себе си и я прегърна силно и продължително. Тя сложи ръка на врата му и го притисна още по-силно, после обви млечнобелите си ръце около него сякаш завинаги.
Скрита в планината и затрупана от снега, топлата, суха малка колиба бе истинско убежище, макар и да не бе предложила безопасен пристан на предишните си обитатели. Войниците ги бяха открили, колибата бе станала символ на пътя към изгнаничеството, на загубата и смъртта. Но поне за малко онази нощ тя бе място, където нямаше ни помен от болка и страдание.