Опитаха се да измислят и други варианти, но те бяха само илюзии. Инман разказа на Ейда за мечтата на Вийзи за Тексас, за дивата свобода и неограничените възможности. Могат да купят още един кон, да си съберат багажа и да поемат на запад. А ако Тексас се окаже измама, винаги могат да продължат към Колорадо. Уайоминг. Областта около Колумбия. Но там също имаше боеве. Само да имаха пари, само да можеха да отплават за някое далечно слънчево място, Испания, Италия. Но пари нямаха, а не трябваше да забравят и блокадата. Като последна надежда можеше да постят необходимия брой дни и да чакат портите на Шайнинг Рокс да се отворят и да ги приветстват в земята на вечния покой.
В крайна сметка се наложи да признаят, че всяко нещо си има граници. Първите три бяха единствените мъчителни варианти, между които можеха да избират. Инман отхвърли първия като абсолютно неприемлив. Ейда се страхуваше от втория, защото е най-опасен. Така логично се спряха на третия. През Блу Ридж. Три, най-много четири дни бърз ход по най-дивите пътеки, после ще пресече щатската граница. Ще вдигне ръце, ще наведе глава и ще каже, че е бил измъчван. Ще се закълне пред раираното знаме, срещу което се е сражавал с всички сили. Ще научи от лицето на врага, че независимо от ученията на различни религии онзи, който бичува, обикновено се чувства по-добре от онзи, който понася бича, независимо кой е прав и кой крив.
— Но и другото е вярно — каза му Ейда. — Проповедниците и старите жени често вярват, че понасянето на мъчения буди състрадание. И са прави. Понякога е така. Само че води и до озлобление. Все пак човек има известен избор.
Накрая се врекоха да се опитват да мислят единствено за завръщането у дома. Ще се впуснат в един нов свят, независимо как изглежда той след войната. Ще се стремят да бъдат в него такива, че да постигнат бъдещето, за което си бяха говорили през изминалите две нощи.
На четвъртия ден сред снега около колибите в селото се появиха кафяви петна листа и пръст. Ята най-различни птици накацаха върху тях и започнаха да кълват нещо върху показалата се земя. Този ден Стоброд успя да се изправи и седне сам и да говори що-годе смислено, което по мнение на Руби беше максимумът, който може да се очаква от него, дори когато пращи от здраве. Раните му бяха чисти, не миришеха и скоро щяха да започнат да се затварят. Вече можеше да яде твърда храна, макар че им бе останала само малко втвърдена каша и пет катерици, които Руби застреля, изкорми и одра. Опече ги с главите на огъня и вечерта с Инман и Стоброд ги налапаха като царевични питки. Ейда постоя малко, погледа своята порция. Предните зъби бяха дълги и жълти. Не беше свикнала да яде неща със зъби. Стоброд я погледна и каза:
— Ако се притесняваш, да знаеш, че главата може много лесно да се откъсне.
Призори на петия ден почти половината сняг се бе стопил. Около снега, който все още се държеше под клоните на елите, имаше дебел слой иглички, по кората на стволовете се стичаха вадички вода. След двата слънчеви дни се бяха появили високи облаци. Стоброд обяви, че е готов за път.
— Шест часа до дома — обяви Руби. — Най-много седем. В това число трудните пътеки и почивките.
За Ейда беше логично всички да тръгнат заедно, но Инман не искаше и да чуе.
— Понякога гората изглежда празна, но често е и пренаселена. Вие двете можете да отидете навсякъде необезпокоявани. Трябваме им ние, двамата — посочи с пръст Стоброд. — Няма смисъл да излагаме всички на опасност.
Настояваше Руби и Ейда да тръгнат напред. Той щеше да тръгне малко след тях, заедно със Стоброд на коня. Ще изчака да се стъмни. На сутринта, ако времето е обещаващо, ще тръгне да се предаде. Стоброд ще държат скрит у дома, а ако се оправи преди края на войната, ще го изпратят през планината при Инман.
Стоброд нямаше мнение по въпроса, но Руби прецени, че планът на Инман е разумен. Жените тръгнаха пеша, Инман остана и ги проследи как изкачват склона. Когато Ейда се скри зад скалите, сякаш част от богатството на този свят си тръгна с нея. Толкова дълго бе сам-самичък на този свят, празен. Тя го изпълни със смисъл и сега той вярваше, че може би е имало замисъл във всичко, което му бе отнето. За да направи място за нещо по-добро.