Изчака малко, натовари Стоброд на коня и ги последва. От време на време Стоброд яздеше клюмнал, друг път седеше с вдигната глава и блеснал поглед. Минаха покрай кръглото езеро, беше замръзнало, по леда нямаше следи от патицата, не се виждаше и тялото. Беше се удавила и потънала към тинестото дъно или пък течението я бе отнесло нанякъде. Инман не знаеше кое от двете се е случило, макар че си я представяше как пърха и пляска с крила, после полита към небето с провиснали ледени висулки от жълтите ципи на краката.
Когато стигнаха разклонението на пътеката, Стоброд погледна огромната топола и ярката дървесина на местата, където куршумите бяха откъснали кората.
— Шибано голямо дърво! — бе единственият му коментар.
Минаха покрай гроба на Пенгъл, покрит със сняг почти до върха на кръста, направен от Ейда. Инман посочи безмълвно и Стоброд погледна, докато минаваха. Разказа как Пенгъл се сгушвал да спи зад гърба му в пещерата. Искал единствено малко топлина и музика. После добави:
— Ако Господ тръгне да избива хората по света заради злините им, онова момче щеше да бъде последно на опашката.
Вървяха така няколко мили, над тях тъмните облаци се сгъстяваха, пътеката беше неравна и стръмна. Стигнаха до място, където вечнозелени храсти растяха от двете страни на пътеката и обгръщаха пространството отпред като вход на тунел. Земята беше покрита с гъсти листа подбел, лъскави и леко пожълтели. Листата на храстите бяха свити като фунии от студа.
Излязоха от тунела на малка поляна и повървяха малко, чуха шум зад себе си. Обърнаха се, зад тях конници изпълваха цялата пътека.
— Мили Боже! — процеди Стоброд.
— Този човек е трудно да се убие. И така си прилича на мъртвец де — каза Тийг.
Стоброд погледна отряда и установи, че са настъпили промени. Тийг и момчето до него си бяха както преди. Бяха загубили един-двама от редиците си, толкова бяха и привлекли, откакто го бяха простреляли. Стоброд видя познато лице от пещерата на бандитите, предател. Освен това към хайката се бяха присъединили и две кучета. Женски фоксер с провиснали уши. Голяма мъжка хрътка. Кучетата седяха спокойно. После, без да чака знак, женската се понесе към Инман и Стоброд.
Тийг седеше на коня, държеше юздите хлабаво. Другата му ръка опипваше предпазителя на карабината, сякаш не беше сигурен дали се налага да го свали докрай.
— Задължени сме на теб и на момчето, задето ни упътихте към пещерата. Хубаво местенце да си стои човек на сухо, докато отмине снегът.
Хрътката спря рязко, започна да обикаля бавно, нападаше под ъгъл. Не гледаше към тях, но с всяко действие се приближаваше.
Инман се огледа и измери с поглед контурите на терена за евентуална схватка, но за пореден път се намери в познатата ситуация на безсмислено насилие. Трябваше му каменна стена, но такава нямаше. Огледа полицаите и ги разпозна по погледа в очите. Нямаше смисъл да се опитва да говори с такива хора. Думите нищо нямаше да променят, не повече от несвързани безсмислици на вятъра. Нямаше смисъл и да се чака.
Наведе се към Стоброд, уж да провери оглавника и юздите. Прошепна: „Дръж се!“
Удари силно задницата на коня, с дясната си ръка издърпа пищова. С едно движение застреля фоксера, който вече се хвърляше в атака, и един от мъжете. Всичко стана за секунда. Кучето и мъжът паднаха по еднакъв начин и почти не помръднаха на мястото си. Стоброд се отдалечи в галоп по пътеката, сякаш се опитваше да обязди тригодишен див жребец. Изчезна сред дърветата.
За момент нищо не помръдваше, после всичко се задвижи като лавина. Всички коне се вдигнаха на задните си крака. Нямаха конкретна цел, но неистово искаха да се махнат оттук. Другото куче се щураше между краката им и допълнително ги влудяваше, после едно копито се стовари върху главата му и то се отдалечи, скимтейки.
Мъжете се вкопчиха в юздите, за да овладеят конете. Останалият без ездач кон се огледа за насока, такава не последва и той се хвърли сляпо в галоп. Не бе направил и три скока, когато настъпи провисналите юзди и падна върху останалите коне. Те цвилеха панически, въртяха се, а ездачите можеха единствено да се опитват да се задържат върху тях.
Инман препусна право към обърканата група. Нямаше кой знае какво прикритие, само тънки дървета. Нямаше стена, зад която да се скрие. Нямаше друга посока, освен напред, друго време, освен сега. Никаква надежда освен да се хвърли сред тях и да се опита да ги избие до крак.
В галоп свали един от тях от седлото. Така оставаха само трима, един от които вече изглеждаше готов да се оттегли или просто конят му бе подивял. Продължи настрани и нагоре, където се втурна сред група високи ели.