Кобилата обаче беше объркана и имаше други намерения, първото от които беше да отиде при останалите изплашени коне. Захапа юзда, отдръпна се от мястото, където момчето се опиташе да я заведе и се втурна право към Инман. На няколко крачки от него се закова на място, после обърса момчето в една ела и го хвърли от седлото. Изрева като муле с отпуснатата юзда в устата си, отдалечи се в тръс към другите коне, докосна муцуна с техните и потрепери.
Момчето лежеше в снега. Повдигна се и започна да се бори с предпазителя на пищова си.
— Остави го — каза Инман. Бе спуснал предпазителя, дулото сочеше главата на момчето.
То го погледна, сините му очи бяха празни и кръгли. Лицето му беше пребледняло, а под очите направо тебеширено. Беше малко слабо дете с късо подстригана коса, сякаш наскоро бе имало въшки. С безизразно лице.
Седеше неподвижно, помръдна само ръката му, неуловимо.
Внезапно Инман се намери на земята.
Момчето седна, погледна го, после и пищова си:
— Боже мили! — възкликна, сякаш не за пръв път виждаше какво може да стори оръжието.
Ейда чу изстрелите в далечината, сухи и пискливи като чупене на съчки. Не каза нищо. Обърна се и се затича. Шапката й падна, тя продължи да бяга, сякаш преследвана от призрак. Пресрещна Стоброд, който стискаше гривата на Ралф като за последно, макар конят да бе забавил ход.
— Ей там отзад — каза Стоброд и продължи.
Когато стигна до мястото, момчето вече бе събрало конете и потеглило. Ейда отиде при мъжете на земята и ги огледа, на известно разстояние от тях намери Инман. Седна и взе главата му в скута си. Той се опита да каже нещо, но тя не му позволи. Той изпадна в безсъзнание, върна се, после пак, сънуваше ярка светлина, дом. Бистро поточе изпод скала, обширни поля чернозем, стари дървета. В съня му цялата година сякаш се случваше наведнъж, сезоните се сливаха в един. Натежали от плод ябълкови дръвчета, но продължаващи да цъфтят, лед през пролетта, оранжеви треви, обагрени в жълто и кафяво кленови листа, червени като през октомври, полюшващи се житни класове, плетен стол до топлото огнище във всекидневната, ярки тикви насред полето, цъфнали храсти сред хълмовете, потоци, обрасли със зелени треви, бели цветове по кучешкия дрян, лилави пъпки по рожкова. Всичко се случваше едновременно. Имаше и бял дъб, и много гарвани, или духове на гарвани, които танцуваха и пееха по горните клони. Искаше да каже нещо.
За самотния наблюдател на хълма това бе просто неподвижен зимен пейзаж сред дърветата. Поток, топящ се сняг. Обрасла с дървета долчинка, далече от останалия свят. Двама влюбени. Мъжът, полегнал в скута на любимата. Тя гледа надолу към него, гали косата на челото му. Той протяга бавно ръка да я прегърне. Докосват се с такава обич. Толкова мирна сцена, която наблюдателят би могъл да сметне за начало на дълги години семейно щастие за двамата млади.
Епилог. Октомври, 1874
Дори след толкова време и трите им деца, Ейда все още ги сварваше да се прегръщат в най-неочаквани моменти. В сеновала, след като са сваляли лястовичи гнезда. Зад лятната кухня, след като са сложили сурови съчки в огъня. По-рано днес ги завари сред нивата с картофи, докато трошаха буците пръст с мотики. Стояха разкрачени във вадите и се прегръщаха с една ръка, докато с другата държаха мотиките.
Отначало Ейда понечи да направи някаква остроумна забележка. Дали да не се покашля? После обаче погледна дръжките на мотиките. Ъгълът, под който бяха застанали, напомняше на лостовете, които крепят тайните механизми на земята. Върна се към работата и ги остави на мира.
Момчето така и не се върна в Джорджия, в Блек Коув се превърна в мъж, при това от не чак толкова лошите. Руби се погрижи за това. През двете години, които прекара при тях, не го изпускаше от поглед нито за минутка, продължи да го строява, дори и след като се ожениха. Един ритник в задника, когато се налага, друг път прегръдка. Ефектът беше почти еднакъв. Името му беше Рейд. Децата им се народиха през година и половина, все момчета, с гъста черна коса и блеснали като кестени кръгли очички. Вече бяха здрави дребни човечета с розови бузи, винаги усмихната, а Руби гледаше да работят много и да играят много. Независимо от разликата в годините, когато се въргаляха из двора под дърветата, приличаха като купчина кукли.