Сали кимна и каза:
— Стига си приказвал за тия работи.
Преминаха на други теми. Ейда слушаше внимателно как Еско и Сали обсъждат признаците за тежка зима, които бяха открили. Сивата катерица неуморно тършува из дърветата, бързайки да натрупа колкото може по-голям запас. Плодовете на киселеца са покрити с дебел восъчен слой. Широки черни ивици по гърба на гъсениците. Цветовете на белия равнец, разтрошени между пръстите, миришат остро на падащ сняг. Глогът е отрупан с червени плодчета, ярки като кръв.
— Има и други знаци — каза Еско. — Лоши.
Той помнеше цял куп местни знамения и поличби. Някакво муле било родило близо до Каталох. В Балсам се родила свиня с човешки ръце. Някакъв човек от Коув Крийк се кълнял, че като заклал овцата си, сред вътрешностите й не намерил сърце. Ловджиите от Биг Лоръл разправяли, че един бухал проговорил с човешки глас, и макар не всички да били единодушни по въпроса, повечето потвърдили, че когато бухалът проговорил, на небето се появили две луни. Вече трета година броят на вълците през зимата бил необичайно голям, а зърнената реколта през лятото — слаба. Всичко това предвещавало тежки времена. Според Еско, макар че досега са оставали настрани от злините на войната, те скоро щели да се изсипят и върху техните глави.
Настъпи мълчание, после Сали попита:
— Е, ще пътуваш ли?
— Не — отвърна Ейда.
— Още не си готова да се прибереш у дома?
— У дома? — учуди се Ейда, тъй като цяло лято бе живяла с чувството, че няма дом.
— В Чарлстън, искам да кажа.
— Не. Още не съм готова.
— Имаш ли вести от Чарлстън?
— Не. Но подозирам, че писмото, което току-що взех от мистър Пийк, ще изясни въпроса за парите. Изглежда е от адвоката на баща ми.
— Дай да видим какво пише — каза Еско.
— Не смея. Пък и от него ще разбера само, че имам пари, за да живея. Но то няма да ми каже къде ще бъда, да речем, след година, нито пък какво ще стане с мен. А това са нещата, които най-силно ме вълнуват.
Еско потри ръце и се засмя.
— Аз май съм единственият човек наоколо, който може да ти помогне — каза той. — Говори се, че ако вземеш огледало и го сложиш над кладенец, ще видиш в отражението на водата бъдещето си.
След малко Ейда вече стоеше, наведена над обраслия в мъх кладенец в не съвсем лицеприятна и удобна поза — извит назад гръб, издадени бедра, разтворени крака за по-голяма устойчивост. Държеше малко огледало над лицето си, обърнато така, че да вижда в него отражението на водата.
Ейда се бе съгласила най-вече от любопитство и за да се поразсее. Тъжните й мисли бяха обърнати към миналото от толкова дълго време вече, че тя на драго сърце, при възможността да им се опълчи, прие — да погледне напред и помисли за бъдещето, макар да не очакваше да види нещо друго освен водата на дъното на кладенеца.
Тя понамести крака, търсейки по-стабилна опора в отъпканата пръст на двора, после се опита да погледне в огледалото. Небето бе обвито в бяла пелена, проблясваща като перла или друго сребърно огледало. Тъмните корони на дъбовете наоколо го обрамчваха, повтаряйки дървената рамка на огледалото, в което надничаше Ейда, за да разбере какво я очаква в живота занапред. Яркият кръг на водата в дъното на тъмния комин също приличаше на огледало. То отразяваше блясъка на небето, нащърбено тук-там по краищата от папрата, израсла между камъните.
Ейда се помъчи да съсредоточи вниманието си върху огледалото в ръката си, но небето непрекъснато привличаше погледа й. Бе като омагьосана от светлините и сенките, от удвоените отражения и рамки, идещи от толкова много посоки, че умът се объркваше. Различните образи се преплитаха и сливаха, докато накрая й се зави свят и си помисли, че всеки миг ще полети с главата надолу в кладенеца и ще се удави, а последното, което ще види, ще е ярък кръг светлина, не по-голям от пълна луна.
Главата й се завъртя и тя протегна свободната си ръка, за да се хване за ръба. В миг всичко си дойде на мястото и в огледалото наистина се появи картина. Приличаше на снимка с недобро качество, размазани зърнести изображения и слаб контраст. Това, което виждаше, бе кръг ярка светлина, заобиколен от листа на дървета. Може би път, някаква просека сред дърветата, нанадолнище. В средата на кръга — тъмен силует на ходещ човек, но твърде неясен, за да се каже дали приближава или се отдалечава. Така или иначе — изпълнен с твърда решимост. Дали трябва да го последвам или да чакам да дойде при мен?, запита се тя.
После замайването се върна. Колената й се огънаха и тя се свлече на земята. Всичко около нея се завъртя. Ушите й пищяха, а в главата й ечаха откъси от химна „Пътникът странник“. Помисли, че ще припадне, но светът изведнъж спря да се върти и застина неподвижен. Огледа се, за да провери дали някой е видял падането й, но Сали и Еско бяха така дълбоко погълнати от работата си, че не забелязваха нищо друго. Ейда се изправи и тръгна към верандата.