— Видя ли нещо? — попита Еско.
— Май не — отвърна Ейда.
Сали я изгледа изпитателно, понечи да продължи да ниже зърната, после се отказа и рече:
— Изглеждаш бледа. Добре ли си?
Ейда се опитваше да слуша, но не бе в състояние да се съсредоточи върху думите на Сали. Тъмният силует бе още пред очите й, а бодрите слова на химна продължаваха да звучат в ушите й. „Аз крача през света към приказна страна, където няма мъка, болест и война“. Бе сигурна, че силуетът има важен смисъл, макар да не можеше да го свърже с определен човек.
— Видя ли нещо или не? — опита Сали.
— Не съм сигурна — отговори Ейда.
— Изглежда пребледняла — каза Сали на Еско.
— Просто така говорят хората — каза Еско. — Самият аз съм го правил много пъти, но никога не съм виждал нищо.
— Да — каза Ейда. — Не видях нищо.
Но не можеше да пропъди силуета от главата си. Гора. И път през нея. Просека. Един мъж върви. Чувството, че трябва да го последва. Или да го чака.
Часовникът удари четири пъти, глухо и прозаично като удари на чук по мотика.
Ейда стана да си върви, но Сали я накара да седне. Протегна ръка и докосна с опакото на дланта си бузата й.
— Нямаш температура. Яла ли си днес?
— Да, хапнах.
— Но не много, нали? Ела с мен, ще ти дам нещо.
Ейда я последва вътре. Къщата миришеше на сушени билки и нанизи чушки, висящи на редове от тавана на коридора, готови да подправят различните вкусотии, сосове, туршии и лютеници, с които Сали бе прочута. Над огнището, около вратите и огледалата имаше украса от червени ленти, а колоната на стълбището бе боядисана на червени и бели ивици.
В кухнята Сали извади от бюфета гърненце с къпиново сладко. Отворът му бе запечатан с пчелен восък. Подаде го на Ейда и каза:
— Да си намажеш филия за вечеря.
Ейда благодари, без да споменава за злополучния си опит да опече хляб. На верандата тя покани Еско и Сали да се отбият, ако минават край дома й с двуколката. После си тръгна с шала и гърненцето в ръце.
Пътеката, пресичаща Блек Коув започваше на не повече от петстотин метра нагоре по пътя от фермата на Суангърови и се изкачваше по стръмното над реката. Отначало вървеше през сечище, обрасло с издънки от дъб, див орех и топола, после по билото, където дърветата бяха огромни и се смесваха със смърч и ела и няколко тъмни балсамови дървета. Земята там бе покрита с паднали стволове в различен стадий на гниене. Ейда вървеше, без да спира, откривайки, че крачи в ритъма на „Пътникът странник“ и продължава да си припява на ум. Бодрите и въодушевяващи стихове повдигаха духа й, макар да се страхуваше да вдигне глава, за да не види някой тъмен силует, застанал на пътя й.
На върха седна да си почине на стърчащ над земята камък, откъдето се виждаха реката и пътя, а вдясно — бяло петънце сред морето от зеленина: църквата.
Обърна се и погледна в обратната посока, към Студената планина, сивкава и далечна, после към Блек Коув. От разстояние къщата и нивите й не изглеждаха запуснати, а свежи и добре поддържани. Заобиколени от нейната гора, нейните хълмове, нейния поток. Но тъй като всичко тук растеше невероятно бързо, тя знаеше, че ако реши да остане, ще й трябва помощ, в противен случай нивите и двора скоро ще потънат в бурени и храсталаци и накрая къщата ще изчезне сред тях като двореца на Спящата красавица в къпиновия гъсталак. Тя обаче се съмняваше, че ще може да наеме свестни работници, тъй като всички здрави мъже бяха на война.
Ейда мислено проследи границите на своята ферма. Като се върна в изходната точка, откри, че включената в тях земя е доста обширна. Как се бе случило така, че стана нейна собственичка, за нея все още бе загадка, макар да бе в състояние да назове всяка стъпка от пътя дотук, предначертан от съдбата.
Бяха пристигнали с баща си в планините преди шест години с надеждата, че охтиката, която бавно разяждаше дробовете на Монро и го караше да цапа по пет-шест носни кърпи на ден с кръв, ще отшуми. Лекарят в Чарлстън, дълбоко вярващ в силата на хладния чист въздух и движението, им бе препоръчал известен планински курорт с чудесни условия и лековити извори на гореща минерална вода. Но Монро заяви, че няма да се чувства добре на подобно тихо и спокойно място, пълно с богаташи и техните безброй болести. Вместо това откри планинска църква от неговото вероизповедание със свободно място за свещеник, убеден, че работата там ще се окаже по-лековита от минералните бани.