Тогава Монро и Ейда отидоха у Суангърови. Поканиха ги в гостната. Еско седеше прегърбен, докато Монро се опитваше да го въвлече в религиозна дискусия. Но Еско почти нищо не сподели за себе си и религиозните си вярвания. Монро не откри у него следи от други вярвания, освен култ към животните, дърветата, камъните и природните стихии. Монро стигна до извода, че Еско е съхранил у себе си древната келтска душевност и че малкото мисли, които ражда главата му, сигурно са на галски език.
Попаднал на такава уникална възможност, той се опита да му разясни високия смисъл на истинската вяра. Като стигнаха до Светата троица, Еско се оживи и каза:
— Три в едно. Като крак на пуйка.
Тогава, убеден, че Еско наистина не е схванал нищо от същността на проповедта му, Монро го запозна с историята на Исус Христос от божественото му раждане до кървавото разпятие. Не пропусна нито един от най-известните моменти, опитвайки се да разказва простичко, като същевременно вложи цялото красноречие, на което е способен. Когато свърши, се облегна и зачака реакцията на Еско.
— Казваш, че това се е случило преди някое време? — попита Еско.
— Преди две хиляди години, ако това може да се нарече „някое време“.
— Е, доста си е — съгласи се Еско. Той погледна опуснатите си длани. Раздвижи пръсти и ги огледа с любопитство, сякаш пробваше как работи някаква нова машинария. После добави: — И този човек слязъл от небето, за да ни спаси?
— Да — каза Монро.
— От лошотията ни?
— Да.
— И въпреки това са постъпили с него по този начин? Нахлузили му трънен венец и го разпънали?
— Да, така е.
— Но ти каза, че тая история се е случила преди две хиляди години?
— Почти.
— Доста време, наистина.
— Да, доста време.
Еско се ухили, сякаш бе решил трудна главоблъсканица, изправи се, потупа Монро по рамото и каза:
— Е, не ни остава друго, освен да се надяваме, че не е вярна.
Вечерта у дома Монро отново започна да крои планове как да просвети Еско в правата вяра и да го спаси от езичеството. Изобщо не му мина през ум, че е станал за смях и че Еско се е обидил, като е разбрал, че Монро го смята за невежа, още щом прекрачил прага на дома му. И, разбира се, дори не допускаше, че вместо да му затръшне вратата в лицето, да го залее с леген мръсна вода или да му покаже дулото на пушката си, както биха постъпили други обидени негови съселяни, Еско, като добър човек, просто бе решил да се позабавлява като засипе Монро с щедри количества от невежеството, което оня бил дошъл да търси.
Еско не се похвали пред никого с това, което бе направил. Всъщност и пет пари не даваше дали Монро е разбрал истината или не, която бе, че той и жена му са баптисти. Не друг, а самият Монро разгласи случката, разпитвайки за имената на други, тънещи в невежество миряни. Стори му се странно, че хората приемат историята за смешна и че го спират в магазина или на пътя и го молят да я разказва. Чакаха нетърпеливо да стигне до последната реплика на Еско както повечето хора, когато някой разправя познат анекдот. Ако Монро я пропуснеше, друг я цитираше вместо него, за да не остават нещата недовършени. Това продължи докато накрая Сали го съжали и му каза, че са го взели на подбив, като му обясни и защо.
Дни наред след това Монро бе сърдит на цялото село заради лошата шега. Започна да се съмнява, че някога ще си намери мястото тук, докато накрая Ейда не каза:
— Мисля, че след като получихме урок по почтеност, трябва да променим поведението си.
След това всичко се изясни. Отидоха у Суангърови, извиниха им се и оттогава станаха приятели и редовно обядваха заедно, в отговор на което Суангърови зарязаха баптизма и се присъединиха към неговата църква.