През тази първа година Монро запази къщата им в Чарлстън и те живяха във влажната къщичка край реката, предназначена за приходящите свещеници, която през юли и август така силно миришеше на плесен, че вътре едва се дишаше. После, когато се видя, че климатът се отразява благоприятно на здравето му и че местните най-после за започнали да проявяват търпимост към него и че някой ден може и да го приемат сред себе си, той реши да остане за постоянно. Продаде къщата в Чарлстън и купи фермата от семейство Блек, които най-неочаквано тръгнаха да се местят в Тексас. Монро хареса живописното място и равната долинна земя, повече от двайсет акра от която бяха разчистени и разделени с ограда на ниви и пасища. Хареса му гористата местност, просечена от възвишения и клисури, простираща се до подножието на Студената планина. Хареса му водата от извора с чистия си неутрален вкус на камък, която изтичаше толкова студена, че дори лете зъбите те заболяват, като я пиеш.
Особено му хареса къщата, която издигна там, най-вече заради това, че олицетворяваше вярата му в бъдещето, в което се виждаше жив поне още няколко години. Монро начерта плановете със собствените си ръце, после лично ръководи строежа. Стана хубава къща, покрита отвън с белосани дъски и тъмна дървена облицовка отвътре, просторна веранда отпред, пристроена кухня отзад, огромно огнище във всекидневната и печка в спалнята — рядкост по тия места. Колибата, която предишният собственик бе построил от цели трупи, бе на няколкостотин метра от новата къща нагоре по хълма в посока към Студената планина. Превърнаха я в жилище за наемните работници.
Когато Монро купи фермата, тя бе напълно разработена, но скоро той изостави много от дейностите, тъй като нямаше намерение да я превръща в самозадоволяващо се стопанство. Това не се и налагаше, защото парите от инвестициите му в ориз, индиго и памук продължаваха да текат.
Но потокът им щеше да секне, както разбра Ейда, след като приключи с проучването на владението си от билото и прочете писмото, което извади от книгата в джоба си. Малко след погребението тя бе писала на приятеля и адвоката на Монро в Чарлстън, за да го уведоми за смъртта и да поиска информация за финансовото си състояние. Писмото бе дългоочакваният отговор на въпросите й. Тонът му бе любезен и предпазлив. Описваше войната, ембаргото, трудните времена и ефектът им върху доходите на Ейда, които щели да останат незначителни, поне до успешния завършек на войната. В случай на поражение, Ейда на практика не можела да очаква нищо. Адвокатът завършваше с предложение да действува като администратор на имуществото на Монро, тъй като Ейда вероятно не се чувства готова сама да изпълни тези задължения. Деликатно се намекваше, че задачата изисква компетентност и познания, каквито Ейда не притежава.
Тя се изправи, пъхна писмото обратно в джоба си и тръгна по пътеката към Блек Коув. В светлината на новината, че настоящето й е достатъчно несигурно и никой не знае какво ли още я очаква занапред, Ейда се запита дали ще намери кураж да потърси някаква надежда. Като излезе на открито, видя, че маранята се е вдигнала. Небето бе ясно и Студената планина изглеждаше толкова близко, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Денят отминаваше и след два часа слънцето щеше да се скрие зад планината, за да оповести началото на продължителното здрачаване. Някаква птица, кацнала високо в клоните на дървото, под което минаваше, я заговори. На земята нападаха парченца от черупки.
Като стигна каменната стена, която ограждаше горния край на пасището, спря да почине отново. Мястото бе чудесно, едно от любимите й кътчета във фермата. Камъните бяха обрасли в лишеи и мъх и заради това стената изглеждаше стара, макар да не беше. Някой от по-възрастните Блек я бе започнал, опитвайки се да разчисти полето от камъните, но се бе отказал само след шест метра, откъдето бе продължил с колове. Стената вървеше от север на юг и в слънчевия следобед западната й страна бе затоплена от слънцето. Край нея растеше ябълково дърво. Из високата трева бяха нападали няколко рано узрели плода. Привлечени от сладкия мирис на гнило, около тях жужаха пчели. Оттук се откриваше гледка към края на гората, къпиновия храсталак и две големи кестенови дървета. Това бе най-тихото кътче, в което Ейда бе попадала. Тя седна в тревата в основата на стената и сгъна шала си за възглавница. Извади книгата от джоба си и зачете глава със заглавие „Как се лови дрозд и как лети дроздът“. Забравила света и себе си, погълната от истории за войни и дезертьори, тя заспа под лъчите на залязващото слънце и жуженето на пчелите.