Спа дълго и сънува цветен сън, в който седеше в чакалня на железопътна гара сред тълпа от други пътници. В средата на помещението имаше стъклена кутия с човешки кости — също като онези, които бе виждала в анатомичната сбирка на музея. Докато чакаше влака, кутията се изпълни със синкаво сияние, което се засилваше като пламък на газена лампа, когато удължаваш фитила. Ейда с ужас видя, че костите се покриват с плът и след малко стана ясно, че това е баща й.
Останалите пътници ужасени се отдръпнаха към стените на помещението, но Ейда, макар също изплашена, се приближи до кутията, сложи ръка върху нея и зачака. Монро обаче не се възстанови докрай. Остана си просто едно оживяло тяло с тънка като пергамент кожа. Движенията му бяха бавни, но трескави, като на давещ се човек, който се мъчи да излезе на повърхността. Той доближи устни до стъклото и заговори на Ейда настойчиво и тревожно. Сякаш искаше да й каже най-важното нещо, което знаеше. Но Ейда чу само мърморене, дори след като долепи ухо до стъклото. После задуха вятър, предвещаващ буря, и кутията изведнъж се изпразни. Влезе кондукторът, който започна да кани пътниците във влака. Ейда разбра, че крайната му спирка е Чарлстън в миналото, и че ако се качи, ще пристигне в детството си, двайсет години по-рано. Пътниците се настаниха и започнаха шумно и весело да махат през прозорците, заливайки се в смях. От някои купета долитаха песни. Ейда остана сама на перона. Влакът потегли.
Събуди се под нощното небе. Ръждивият маяк на Марс тъкмо се плъзгаше под линията, очертана от короните на дърветата на запад. Това й подсказа, че полунощ е превалила — бе си отбелязала в тетрадка мястото, където се намираше планетата рано вечер. Високо в небето грееше полумесец. Нощта бе суха и леко прохладна. Ейда се загърна в шала. Никога не бе нощувала сама в гората, но установи, че не е толкова страшно, колкото си бе мислила, въпреки тревожния сън. Луната хвърляше нежна синкава светлина над гората и полето. Студената планина представляваше само тъмно петно върху небето. Единственият звук бе далечният зов на пъдпъдък. Не почувства желание да се прибира у дома.
Тя махна восъчния капак на гърненцето със сладко, мушна пръсти вътре и сложи няколко къпини в устата си. Сладкото бе приготвено без много захар и вкусът му бе свеж и тръпчив. Ейда седя часове наред, наблюдавайки движението на луната по небето и яде, докато сладкото свърши. Мислеше за баща си, за съня и за тъмния силует в кладенеца. Макар да изпитваше дълбока обич към Монро, тя си даде сметка, че видът му в съня я е уплашил. Не искаше той да се връща при нея, нито пък тя да го последва веднага.
Дочака разсъмването. Първата дрезгава светлина плахо се появи на изток, после се засили и планините се очертаха тъмни като нощта. Мъглата по върховете им се вдигна, очисти формите им и се разсея в топлината на утрото. Силуетите на дърветата из пасището сякаш бяха нарисувани с роса. Когато Ейда се изправи и тръгна към къщата, мирисът на нощ все още се усещаше под двете кестенови дървета.
Като се прибра, Ейда взе дъската за четене и тръгна към любимото си кресло. В стаята цареше почти пълен мрак, с изключение на сноп златиста утринна светлина, който падаше върху коленете й. Снопът бе разрязан на две от средната пречка на прозореца и бе изпълнен с танцуващи прашинки. Ейда сложи лист хартия под един от лъчите и набързо написа писмо на адвоката, в което му благодареше за предложението, но го отклоняваше с довода, че е достатъчно образована, за да управлява едно имение, състоящо се от почти нищо.
През часовете на нощното си бдение тя отново и отново запрехвърля в главата си перспективите, които се очертаваха пред нея. Те не бяха много. Ако се опита да продаде фермата и се върне в Чарлстън, малкото пари, които се надяваше да получи от продажбата в тези трудни времена, когато купувачи почти липсваха, едва ли щяха да й стигнат за дълго. След време ще й се наложи да се прикрепи към някои от приятелите на Монро в деликатно замаскирани паразитни отношения като учителка или преподавателка по музика или нещо такова.
Или да се омъжи. Но мисълта да се върне в Чарлстън като отчаяно търсеща съпруг стара мома я отвращаваше. Представяше си какво ще бъде. Как похарчва повечето от парите си за подходящи тоалети и как договаря условията на женитбата си със застаряващи неудачници, представители на някои слоеве на обществото в Чарлстън — няколко нива под най-горното — когато всички мъже приблизително на нейната възраст са на война. Как казва на някого, че го обича, а всъщност има предвид, че той просто се е появил в момент на неотложна нужда. Не, не можеше, дори в отчайващото си положение, да си представи брак с такъв човек, без да изпита чувството, че се задушава.