Ако се върне в Чарлстън при тези унизителни условия, очакваха я малко съчувствие и огромен порой от клюки, защото в очите на мнозина щеше да бъде жена, която лекомислено е пропиляла няколкото бързолетни години на ухажването, когато младите дами са достигнали върха на светското си образование и мъжете коленичат пред тях в израз на уважението си, докато цялото общество внимателно следи как вървят към венчилото, като че изначалната морална сила на Вселената е изцяло насочена в тази посока. На времето приятелите и познатите на Монро бяха останали озадачени от факта, че Ейда не проявява особен интерес към този процес.
Тя не бе направила почти нищо да промени нещата, тъй като в изолираните от останалия свят дамски салони след празничните обеди, където омъжените и сгодените се преценяваха една друга с безпощадна критичност, тя твърдеше, че се чувства толкова отегчена от ухажорите — всички от които се интересуваха единствено от търговия, лов и коне — че се чуди дали да не закове на портата си надпис „Забранено за мъже“. Разчиташе, че подобни изказвания ще предизвикат догматичното неодобрение или на някои от по-възрастните, или на някоя от дебютантките, стремяща се да получи благоволението на онези, които поддържат схващането, че най-висшето призвание на омъжената жена е безпрекословно да се подчинява на волята на мъжа си. Бракът е краят за жената, твърдяха те. И Ейда отговаряше: „Наистина. Тук ще се съглася с вас, при условие, че няма да разискваме надълго и нашироко смисъла на предпредпоследната дума от вашето изречение.“ После се наслаждаваше на настъпилото мълчание, докато всички присъстващи брояха отзад напред, за да открият въпросната думичка.
В резултат от това поведение сред познатите им се заговори, че Монро е създал чудовище, същество, неспособно да се впише в обществото. Затова малцина се изненадаха, а мнозина се възмутиха от отговора на Ейда на две предложения за женитба, когато бе на деветнайсет години: тя ги отхвърли безцеремонно, обяснявайки по-късно, че и на двамата кандидати не им достига размах — размах на мисълта, на чувствата, на отношението към света. Това, плюс факта, че и двамата мажеха косата си с брилянтин, сякаш за да компенсират по някакъв показен начин липсата на блестящ ум.
За много от приятелите й отхвърлянето на предложение за женитба, направено от състоятелен мъж без видими външни недостатъци, бе ако не немислимо, то най-малкото непростимо, и през годината, преди да заминат за планините, много от тях се отказаха от нея, намирайки я за прекалено рязка и ексцентрична.
Дори сега при мисълта да се върне в Чарлстън й се повдигаше, а и гордостта й я отхвърляше. Нищо не я теглеше натам. Във всеки случай, не и семейството. Нямаше други близки роднини, освен братовчедката Луси, нямаше обични лели или благи баба и дядо, които да се зарадват на завръщането й. Липсата на роднини я измъчваше, особено като виждаше, че родовите връзки между планинците са толкова силни и дълбоки, че не можеха да изминат и километър по пътя край реката, без да срещнат някой сродник.
Но макар и чужда в този край, сините планини я задържаха тук. Откъдето и да погледнеше, единственото, което й вдъхваше надежда за покой бе фактът, че може да разчита само на това, което вижда около себе си. Планините и желанието й да разбере дали ще може да живее с обикновените неща тук, като че ли обещаваха един по-спокоен и съдържателен живот, макар да не бе в състояние да си го представи дори приблизително. Беше лесно да се каже, както Монро често бе повтарял, че за да постигнеш удовлетворение трябва да следваш пътеката, по която те води собствената ти природа. Тя вярваше в това. Но ако човек няма и ни най-малка представа каква е природата му, тогава става трудно дори само да стъпиш на тази пътека.
И тъй, докато онази сутрин седеше край прозореца и съвсем сериозно и загрижено се питаше какво да прави, тя видя, че някой идва по пътя. Когато дойде по-близо, Ейда разпозна фигурата на момиче, ниско и мършаво като пиле, но с несъразмерно широк ханш. Ейда излезе на верандата и седна в очакване да разбере какво искат от нея.
Девойката дойде при нея и без да иска позволение, направо седна на шезлонга, като стъпи с ходила на пречките му. Започна да се люлее. Тялото й бе яко като тежка шейна, с ниско разположен център на тежестта, с възлести и крехки крайници. Носеше рокля от домашнотъкан плат с квадратно деколте и синкав цвят, който се получава от шикалките на амброзията.