— Старата госпожа Суангър каза, че имаш нужда от помощ — каза тя.
Ейда продължаваше да я оглежда. Беше тъмнокожа, с плетени украшения по врата и ръцете. Крехък гръден кош. Черна и груба като конска опашка коса. Широк нос. Големи тъмни очи, все едно без зеници, с изненадващо бели очни ябълки. Боса, но с чисти крака. Ноктите на пръстите на краката й бяха бледи и сребристи като люспи на риба.
— Госпожа Суангър има право. Наистина ми трябва помощ — каза Ейда. — Но става дума за тежка работа. Оран, садене, жътва, цепене на дърва и тъй нататък. Тази ферма трябва да се самоиздържа. Струва ми се, че това по-скоро е мъжка работа.
— Първо — отвърна момичето, — ако имаш кон, мога да ора цял ден. Второ, старата госпожа Суангър ми разказа за затрудненията ти. Не забравяй, че годните за работа мъже ги няма. Жестока истина, но така стоят нещата.
Ейда скоро научи името й — казваше се Руби и макар външно да не вдъхваше доверие, тя убедително твърдеше, че може да върши всичко в една ферма. И най-важното, Ейда откри, че Руби я развеселява. Бе сигурна, че има добро сърце. И макар да не бе прекарала и ден от живота си в училище и не можеше да чете и да напише дори името си, на Ейда й се стори, че вижда у нея искрица, ярка и плътна като онази, която се получава при удар между стомана и кремък. Имаше и още нещо: също като Ейда, Руби бе загубила майка си още при раждането. Това стана основата за сближаването им, макар иначе да нямаха много общо. Не след дълго, за своя собствена изненада, Ейда установи, че е склонна да я наеме.
— Не съм работила като работничка или слугиня, защото чувам лоши работи за тоя вид работа. Но Сали ми каза, че ти трябва помощничка и както виждам, е права. Искам да кажа, че можем да се разберем.
Сега ще трябва да говорим за пари, помисли си Ейда. Монро никога не бе се допитвал до нея по въпросите на наемането на работна ръка, но бе останала с впечатлението, че обикновено работниците не се пазарят.
— Точно в момента и вероятно още някое време парите ще са проблем — каза тя.
— Не става дума за пари — отвърна Руби. — Както казах, не съм много склонна да се главявам на работа. Просто казвам, че ако ще ти помагам, и на двете трябва да е ясно, че всяка сама ще си изхвърля нощното гърне.
Ейда се засмя, но изведнъж си даде сметка, че това не беше казано на шега. Руби настояваше на равенството. От гледна точка на Ейда това бе странно. Но като се замисли, си каза, че тъй като никой не се реди на опашка за работа и тъй като цяло лято така или иначе сама бе изхвърляла нощното си гърне, искането бе напълно справедливо.
Докато договорят и останалите условия, черно-жълтият петел мина край верандата, спря се и ги зяпна. Разтърси глава, при което червеният му гребен се преметна от едната на другата страна на главата му.
— Мразя тази птица. Опита се да ме накълве.
— Аз не бих държала зъл петел — каза Руби.
— Тогава как да се отървем от него?
Руби я погледна с огромно недоумение. После стана, слезе от верандата и с едно светкавично движение сграбчи петела, пъхна го под мишница и с дясната си ръка откъсна главата му. Той се замята под ръката й и след малко се укроти. Руби хвърли главата в храстите край оградата.
— Ще е жилав, тъй че най-добре да го сложим да ври още сега — каза Руби.
Към обед месото на петела започна да се отделя от костите, а в жълтеникавия бульон се варяха топки тесто, колкото котешка глава.
Цветът на отчаянието
В други времена гледката би се възприела като пасторална, тъй като елементите, които я съставяха, внушаваха прочутата свобода на открития път: разсъмването, падащите косо златисти слънчеви лъчи, коловозите, покрай които от едната страна се редят червени кленове, от другата — ограда от дървени колове, високият мъж с широкопола шапка и раница на гърба, крачещ на запад. Но след всичките дъждовни и безсънни нощи, които бе преживял, Инман се чувстваше като най-окаяното божие създание. Той спря, сложи крак на най-долната пречка на крайпътната ограда и се загледа към покритото с роса поле. Опита се да поздрави новия ден с благодарно сърце, но в ранната бледа светлина първото, което видя, бе някаква кафява змия, плъзгаща се сънливо към тревата край пътя.
Отвъд полето се простираха гори. Дървета, докъдето погледът стига. Бор, ела, червен кедър. Инман мразеше тези безкрайни заплетени гъсталаци. Мразеше равнината. Червен прах. Скапани градчета. Бе пребродил тази земя от полите на планината до морето и за него тя не бе нищо друго, освен място, където се оттича всичко противно и жалко. Край на помия и нечистотии, клоаката на континента. Вонящо блато, което вече едва понасяше. Откъм гората долиташе жуженето на цикадите, изпълващо въздуха с пулсиращото си скриптене като от триещи се една в друга нащърбени сухи кости. Звукът бе толкова пронизителен, че долиташе сякаш не отвън, а вибрираше в собствената му измъчена глава. Страдание, пораждащо се вътре, а не причинено от сетивата. Раната на шията му сякаш се отвори и започна да пулсира в такт с песента на цикадите. Той пъхна пръст под превръзката, очаквайки да намери дълбок червен отвор като хрилен процеп, но вместо това опипа шев, покрит с дебела коричка.