За да потуши разгарящия се пожар, Монро започна проповедта си във въпросната неделя с пояснението, че всеки мъж и всяка жена на света си имат своя мисия. Тоест, работа — ни повече, ни по-малко. А неговата работа била да разбере защо човек се ражда и умира, и щял да продължи да размишлява върху това с упоритостта на човек, който обяздва кон или прочиства нивата си от камъни. Така и направи. Надълго и нашироко. Междувременно Инман зяпаше врата на Ейда и слушаше как Монро четири пъти повтаря казаното от Емерсън за брадавиците и циреите и изчезването завинаги.
Когато службата свърши, мъжете и жените напуснаха църквата от отделни врати. Окаляни коне дремеха в хамутите, а каретите и двуколките зад тях тънеха в кал до спиците. Гласовете на хората ги събудиха и една дореста кобила разтърси задницата си със звука на изтупван килим. Църковният двор миришеше на кал, мокри листа, дрехи и коне. Мъжете застанаха в редица, за да се ръкуват с Монро за довиждане, после се разтъпкаха из влажния двор, питайки се един друг дали дъждът е отминал или просто е спрял за малко. Някои от старейшините полугласно обсъждаха чудатата проповед на Монро и липсата на цитати от Светото писание в нея, споделяйки възхищението си от неотстъпчивостта му пред желанията на другите.
Неженените мъже се отделиха и застанаха в кръг с калните си ботуши и напръскани с кални петна панталони. Темата на разговора им бе по-скоро от събота вечер, отколкото от неделната утрин. Всички без изключение от време на време стрелкаха с погледи Ейда, застанала в края на гробището. Беше красива и тъжна. Всички бяха навлекли вълнени дрехи против влажния мраз, но тя бе облечена в кремава ленена рокля с дантела по яката, ръкавите и подгъва. Изглежда я бе избрала повече според календара, отколкото според времето.
Стоеше със скръстени ръце. Няколко по-възрастни жени отидоха при нея, опитаха се да завържат разговор, но тя не отговори, настъпи неловко мълчание и жените си тръгнаха. Инман забеляза, че всеки път, когато някой се доближеше до нея, тя правеше крачка назад, докато накрая едва не се препъна в един надгробен камък.
— Ако отида и й се представя, мислиш ли, че ще ми отговори? — попита Дилърд, който бе дошъл на църква по същата причина като Инман.
— Не знам — отвърна Инман.
— Ти не разбираш от ухажване — каза Хоб Марс на Дилърд. — Остави това на мен.
Марс бе нисичък и широкоплещест. Имаше голям часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката му, провесен на сребърна верижка със спираловидно украшение накрая, стигаща до кръста му.
— Да не би да си мислиш, че ще й вземеш акъла с тоя часовник? — каза Дилърд.
— Не мисля, а съм сигурен — отвърна Марс.
Тогава се обади друг, толкова слаб и невзрачен, че никой не му обръщаше внимание:
— Обзалагам се на сто долара, че вече си е избрала съпруг в Чарлстън.
— Може и да го забрави — каза Хоб. — Случвало се е неведнъж.
Хоб се вгледа в Инман, изучавайки официалния му костюм.
— Приличаш на адвокат — каза той. — Ако искаш да ухажваш някоя дама, трябва да си облечеш нещо по-цветничко.
Инман знаеше, че така щяха да бъбрят, докато някой се престраши да я заговори и стане за смях. Или да продължат да се дразнят един друг, докато двама слязат на пътя, за да се бият за честта си. Той докосна шапката си, каза „До скоро“ и се отдалечи.
Отиде право при Сали Суангър и каза:
— Ще ти прочистя акър нова земя, ако ме запознаеш.
Сали носеше боне с толкова дълга козирка, че трябваше да отстъпи назад и да наклони глава, за да открие очите си от сянката. Тя се засмя, вдигна ръка, докосна брошката си от фалшиво злато на яката и я потри с пръсти.
— Забележи, че дори не питам с кого — каза тя.
— Сега е моментът — отговори Инман, гледайки към Ейда, която стоеше сама с гръб към хората, леко наведена, за да прочете надписа на надгробния камък. Ръбът на роклята й бе мокър от високата трева, а шлейфът й се бе изцапал с кал.
Мисис Суангър хвана ръкава на черното сако на Инман с палеца и показалеца си и го поведе през двора към Ейда. Когато пусна ръкава му, той вдигна ръка, за да свали шапката си; с другата пооправи косата си. Приглади я покрай слепоочията и прокара длан от челото до брадичката, за да освежи лицето си. Мисис Суангър се покашля и Ейда се обърна.