— Мис Монро — каза Сали Суангър с пламнало лице. — Мистър Инман силно желае да се запознае с вас. Познавате родителите му. Негови роднини са строили тази църква — добави тя за сведение и се отдалечи.
Ейда го погледна право в очите и той със закъснение осъзна, че не е решил какво да каже. Но тя го изпревари.
— Наистина ли?
В гласа й се долавяше известна досада и кой знае защо на Инман това му се стори забавно. Той погледна настрани, към мястото, където реката завиваше около хълма, и се опита да се усмихне. Листата на дърветата и рододендроните край реката блестяха, провиснали под тежестта на дъждовните капки. Реката влачеше дълбоките си тъмни води, приличащи на разтопено стъкло на местата, където заобикаляха невидимите подводни камъни, за да се спуснат в тихите вирове. Държеше шапката за дъното и тъй като не знаеше какво да каже, гледаше в отвора й, сякаш от опит знаеше, че нещо ще изскочи оттам.
Ейда го погледа още малко в лицето, после също сведе очи към шапката. Инман се сепна като си помисли, че изражението на лицето му сигурно е като на куче, застанало пред бърлогата на мармот.
Той погледна Ейда, която обърна дланите си нагоре и въпросително изви вежди.
— Можеш да си сложиш шапката и да кажеш нещо, все пак.
— Просто защото си обект на всеобщо внимание — измърмори Инман.
— Интересно ти е да поговориш с мен, защото съм нова тук?
— Не.
— Значи си се обзаложил с ония тъпаци там?
— Не.
— Е, тогава ти измисли сравнението.
— Като да стиснеш в ръката си бодливата обвивка на кестен, нещо такова.
Ейда се усмихна и кимна. После каза:
— Ще ми обясниш ли нещо? Преди малко една жена, като говореше за времето тия дни, каза „това време е смърт за овцете“. Не ми излиза от ума. Какво означава това — че времето е подходящо за клане на овце, или че е толкова лошо, че ще измрат и сами, например от удавяне или пневмония?
— Първото — отговори Инман.
— Благодаря. Ще ми е от полза.
Тя се обърна и тръгна към баща си. Инман я видя да докосва ръката му и да му казва нещо. После се качиха на кабриолета и след малко изчезнаха по пътя край оградите, обрасли с разцъфнали къпинови храсти.
По залез Инман излезе от боровата гора и пое край широка придошла река. Слънцето клонеше към ниския хоризонт на отсрещния бряг. Във въздуха висеше лека мъгла и всичко наоколо бе обляно в бледожълта светлина. Очевидно някъде нагоре по течението дъждът е бил по-силен, защото коритото на реката бе препълнено, така че дори да беше добър плувец, Инман трудно би преплувал буйните й води. Надявайки се да намери неохраняван мост или брод, той продължи край брега по тясната пътечка, виеща се между мрачната гора отдясно и бучащата река вляво.
Местността — равна, с изключение на врязаните в червената глина оврази тук-там — представляваше старо сечище, обрасло в нискостеблени борове. Някога на тяхно място са се възправяли отдавна отсечени истински дървета. Единствената следа от тях бяха стърчащите тук-там пънове, широки колкото маса за хранене. Отровен бръшлян покриваше земята под дърветата, докъдето погледът стига. Катереше се по боровете и обвиваше клоните им. Падащите борови иглички се заплитаха в бръшляна и смекчаваха очертанията на стволовете и клоните, придавайки им най-различни причудливи форми на зелени и сиви чудовища, изникнали от земята.
Гората изглеждаше несигурно и опасно място. Напомняше му за сраженията край морето и чудатото косместо растение, което един от войниците му показа. Растяло из блатата и се хранело с месо. Даваха му късчета сланина, забодени на пръчица. Ако си сложиш пръста в устата му, се опитваше да го захапе. Тази гора бе нещо подобно, готова да направи същото, само че в по-голям мащаб.
Инман искаше да се махне оттам, но широката кална река му препречваше пътя. Течността в нея напомняше повече на сгъстяваща се меласа, отколкото на вода. За нищо на света не би живял край подобна река. Тя дори не се вписваше в представата му за такава. Там, откъдето бе, думата „река“ означаваше скали, мъх и шум на разпенена вода, течаща стремглаво под въздействието на магията, наречена гравитация. В неговия край нямаше река, по-широка от дължината на пръчка, а дъното на всяка се виждаше ясно, където и да погледнеш.